Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Какво има, Антон Глебавич?
Разказах й. Без подробности, без история на разшифровката. Просто й казах, че под изображението на кораб нейде във втората кула от ъгъла трябва да има подземие. Тя не се учуди — някакво си подземие може да заинтересува историка с какво ли не. Взе един търсач и каза:
— Хайде да идем да проверим.
Излязохме на площадката. Мултан, който, кой знае защо, се бе домъкнал тук — нямаше ли си друга работа? — тръгна след нас. От време на време се навеждаше и вдигаше нещо. Бе го обхванала търсаческата треска.
— Какъв е този ваш търсач?
— Вижте го.
Търсачът, прът с остър край, с който удобно се опипва песъчлива почва, беше изработен като фиба от северното крайбрежие. Имаше овален край, колкото човек да си промуши ръката и да го хване удобно. Овалът завършваше с изящна спирала.
На другия търсач краят на овала-дръжка се затваряше и като лента три пъти се увиваше около него.
— Аз ги поръчах. Ето, вземете този. И двата са дълги по метър. Стават за мерене дълбочината на изкопа. И по пясък се върви удобно — въздъхна усмихната тя. — Но най-вече служат за пъдене на кучетата.
Приближихме се до края на разкопките. Зад нас Генка запя с покъртителен, престорен глас по мелодията на „Степ и степ“:
И след кратка пауза (колкото да види каква ще е реакцията):
Наведох се и грабнах един камък, но Генка се шмугна зад палатката.
— Какво, наистина ли другата да си стои без квартира? — засмя се тя.
— Слава богу, не ме е спохождало семейно щастие нито втори, нито първи път.
— Защо „слава богу“?
— Просто така.
— Защо така?
— Защото тъй ми е по-спокойно. Пък и вече съм на години.
— Какви години — обади се отдалеч Мултан, дочул думите ми. — Какви години са вашите? Ето, вижте ме, защо, мислите, съм толкова обраснал? Небрежен ли съм? Или нямам бръснач? Имам си и два пъти в седмицата ходя на баня. А съм пуснал четина като глиган, защото жената ми заповяда да се бръсна веднъж в месеца. Ревнува ме, проклетницата.
Той се приближи до нас и тримата застанахме до края на разкопките, откъдето замъкът се виждаше като на длан. Оттук по-ясно личаха и разрушенията.
— Събарят го — тихо продума тя, — лека-полека.
— И паметната плоча са свалили — отвърнах аз. — Търкаля се някъде сред буренака.
— Че къде другаде? — измърмори Мултан.
— Ще вземе да изчезне.
— На кого е изтрябвала?
— На благодарните жители.
— Няма да позволя — каза Мултан. — Аз съм пазач на костьола. Покрай него и на замъка.
— Ехе, дядо, и вие сте един пазач! — обадих се аз.
— Охо — о, и още какъв! А плочата какво? Заковаха една плоча и си мислят, че всичко е наред. Пък то — днеска я има, утре я няма. Събар-ряй, Ванюша!
— Прав е — каза тя. — Ето имаше паметна плоча в Ружани, на белоруския Партенон, а из двора се търкаляха бъчви от мазут. Изгуби се плочата — бъчвите останаха. Та за коя кула казвате?
— „Втората от ъгъла.“
— Но от кой ъгъл? Къде е този ъгъл?
— Вярно, ъглите са четири. Така че фактически под всяка…
— Фактически на вятъра се блъскаш, момче — каза Мултан.
— А сетне стъпки под знака на кораб — безнадеждно промълвих аз.
— Осем стъпки под знака на кораб — повтори тя, като преброи на пръсти. — М-да, не са много данните.
Мултан зачопли пръстта с ботуш.
— Вижте какво — измърмори той по едно време. — Тая работа тъй няма да я бъде. Ето какво ще направя. Ще ти пратя малкия си внук. Стас. Истински представител е на рода ни Мултан. Та той с Василко Шубайла, с приятеля си са такива обесници, че са обиколили целия замък от покрива до подземията. Може да ти помогнат нещо.
— Благодаря, дядо. Наистина в този случай ползата от децата може да е по-голяма, отколкото от големите.
— Тъй, тъй.
— Вие май почвате да копаете вече? — запитах аз Сташка. — Но нали още е кално.
— Готвим се. Ще започнем истинска работа, когато настъпи ваканцията на учениците и когато позасъхне.