Ковачница на мрак

Вярно, жегата беше свирепа, но Шаренас се наслаждаваше и на това. Не беше привикнала на студ, за разлика от повечето си родственици, като че ли, и всичките й спомени за северните кампании срещу джелеките бяха неприятни. Войниците в кохортата й неведнъж й се бяха присмивали за многото кожи и струпаните дърва, когато лагеруваха, и не малко от тях бяха предлагали да лягат с нея — не по задължение, както твърдяха.

В легиона, разбира се, си имаше правила, забраняващи подобни волности с подчинените, и това беше само едно от многото такива правила, които Шаренас бе имала повод да ругае — макар и само наум. Беше млада, когато получи командването на кохорта, но едва ли бе изненадващо, предвид славата на двама по-стари нейни родственици. Имало си беше последствия, с които трябваше да се примири.

Докато яздеше сега в компанията на други офицери от легиона — включително разжалвани и оставени да бездействат, — за миг изпита съжаление. Нито Инфайен Менанд, нито Тейт Лорат бяха приели да придружат тази група и Шаренас знаеше, че другите се чудят какво означава отсъствието им. Ако потърсеха отговори от нея — а тя бе доловила няколко хвърлени към нея погледа, — щяха да се разочароват. Шаренас обичаше сестра си и братовчед си, възхищаваше им се и се отнасяше с голяма почит към тях — и със силна вяра. Ако в близките дни се наложеше да се вземе страна, тя беше сигурна, че те няма да се поколебаят да се отзоват на повика.

При все това трябваше да признае, че не може да е напълно уверена в някой от спътниците си в това начинание, и с тази мисъл очите й проследиха отново грамадния бивш войник, яздещ зад авангарда на Хун Раал и Оссерк. Илгаст Ренд бе приел тази покана с неохота, или поне така се твърдеше, и настроението му несъмнено беше кисело, непроменено от самото им тръгване от Нерет Сор преди три дни. Всъщност, щом стигнаха до окрайнините на селището, първите му думи към Хун Раал бяха пряк въпрос: „Урусандер знае ли за това?“ Хун Раал беше избегнал въпроса с усмивка. Илгаст щеше да настои за отговор, ако не беше внезапното изявление на Оссерк, че баща му не само е в течение за предстоящото пътуване, но го одобрява.

Това беше лъжа, подозираше Шаренас. За миг си беше помислила, че Илгаст ще се опълчи на сина на Урусандер, но той просто се обърна с пренебрежително — и оскърбително за Оссерк — мълчание. Внезапният смях на Хун Раал и тежкото тупване по гърба на Оссерк бяха смекчили заплахата. Засега. Шаренас беше уловила гневния поглед, който Оссерк бе хвърлил към гърба на Илгаст няколко мига по-късно.

Е, съюзниците не бяха длъжни да бъдат и приятели. Илгаст Ренд беше господар на Голям дом. В много отношения имаше потенциално да губи повече от всяко друго лице в групата, ако нещата тръгнеха зле.

„Но няма. Хун Раал е доблестен. Знае какво прави и знае, като всички нас, че това, което правим, е правилното.“ За да потисне раждането на всякакви съмнения в ума си, трябваше само да мисли за Урусандер. А докато старият й командир бе средоточието на всичките им амбиции — източникът на гласа на разума, чрез който исканията им за признание и справедливост щяха да бъдат чути, трябваше да бъдат чути, — нямаше нужда да се притеснява особено за младия Оссерк и тънката му кожа, за детинщината му и за дразнещата му неувереност. Във всеки случай Хун Раал беше винаги до момчето, за да смекчава тирадите му и импулсивните му реакции.