Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— От коня ли е паднала?
Фарор видя невярващия поглед, който й хвърли. За Финара се носеше слух, че се е качвала на кон по виещо се стълбище на кула.
— Нападнали са я.
— Не мислех, че вълците биха рискували такова нещо.
Без да му отвърне, Фарор отиде до багажа си и започна да рови в превръзките, ножовете за изстъргване и мазилата, съставящи лечителския й комплект. Върна се при Спинок и коленичи до капитана.
— Първо ухапаното на крака й. Помогни ми да махна превръзката.
Раната, която се оголи, беше жестока. Плътта вече се беше подула и зачервила.
— Спинок, нажежи ножа за изстъргване.
Слънцето вече се беше вдигнало високо, а капитанът все още не се беше свестила. Фарор Хенд бе разказала на Спинок всичко, което знаеше за снощните събития, и Спинок се беше смълчал. Бяха използвали повечето й целебни мазила и нишката от сухо черво, за да обработят раната, след като изгориха каквото можаха от разкъсаната мъртва плът. Белегът щеше да е жесток, а все още не бяха сигурни дали са премахнали заразата. Финара Стоун продължаваше да гори в треска, когато наместиха костите и след това стегнаха в шина и превързаха раменната кост. Възможността да тръгнат да гонят странника оставаше далечна.
Най-сетне Спинок каза:
— Мислех, братовчедке. Май сме обречени да прекараме още една нощ тук, освен ако не вържем носилка между двата коня и да откараме капитана. Ако ще го правим, трябва да е веднага. Ще ни даде достатъчно време да стигнем до укреплението преди нощта.
— Капитанът иска да проследим странника.
Той се огледа.
— Трудно ми е да го повярвам, признавам. От морето Витр?
— Аз й вярвам. Видях мъртвите вълци.
— Не може ли да са тези, които са нападнали Финара? Ако е изпаднала в треска от инфекцията, може да се е объркала, да се е въртяла по собствената си диря. Онези следи може да са нейните.
— Изглеждаше с бистър ум, когато я намерих.
— Значи трябва да чакаме?
Фарор Хенд въздъхна.
— Нямам друга идея. — Погледна отпуснатото на земята тяло на Финара Стоун. — Съгласна съм с теб — капитанът трябва да се върне до външния пост колкото може по-скоро. Не е в състояние да ни води по дирята на странника, а без сериозен лечител като нищо може да умре.
— И какво предлагаш?
— Ще седне зад теб на коня ти — вързана за теб. И ще я откараш до външния пост. Аз ще проследя пришълеца.
— Фарор…
— Твоят кон е по-здрав и е отпочинал. Има моменти, когато трябва да яздим сами на тези патрули. Знаеш го, Спинок.
— Ако се събуди…
— Ще се разгневи, да. Но отговорността е моя. Може да си спести гнева за мен. — Стана. — Ти сам го каза: трябва да побързаме.
По време на подготовката Фарор се беше придържала към хладен професионализъм и не беше казала нищо, докато го гледаше как се отдалечи, гмурна се в нажежената като пещ пътека през тревите и изчезна от погледа й само едва след няколко удара на сърцето. Нямаше да има никакъв покой, никаква топлина, споделена помежду им. Бяха двама Стражи на Външния предел и ги чакаха задачи. Блещукаща съдба гъмжеше от опасности. Стражи умираха. Това бяха прости истини. Време беше Спинок да ги научи.
След това пое в тръс на запад, обратно по пътеката, по която беше яздила миналата нощ. На суровата слънчева светлина тревите изглеждаха още по-застрашителни и враждебни. Беше самозаблуда да си въобразяват, че познават света, че знаят всяка негова подробност. Винаги действаха невидими сили, по скрити схеми, които никой смъртен не можеше да проумее. В нейните очи животът не беше нещо повече от пресичане на непознати пътеки, една след друга. Това, което ги правеше, можеше да се опознае само ако проследиш една пътека, но това означаваше да изоставиш своята: онзи стремглав устрем към мястото, където свършват всички неща. Вместо това човек продължаваше напред, учуден — и често уплашен.
Погледнеше ли наляво, виждаше стената от черни треви, потръпваща, развълнувана и мъглива в дневната горещина. А знаеше, че из Блещукаща съдба има безброй пътеки. Навярно, ако можеше да й израснат криле като на птица, щеше да излети високо и да види всяка пътека, и може би да различи нещо като схема, карта на отговори. Щеше ли да й предложи облекчение това? Право напред границата се изпъваше като разбит път.
Най-после стигна до първия мъртъв вълк. Малки люспести плъхове бяха изпълзели от тревите, за да оглозгат трупа. Разбягаха се с приближаването й и се хлъзнаха като змии назад, за да потърсят подслон под дебелите стръкове. Тя подкара коня напред и стигна срещу отвора в тревите. Пролятата кръв беше почерняла, гъмжеше от насекоми и в горещината Фарор надуши вонята на бързо разлагаща се плът.