Ковачница на мрак

5.

Пустошта Барет представляваше просторна равнина, осеяна с древни разронени от вода варовикови скали. Скалите се проточваха на левги дължина, но бяха сравнително ниски, доказателство, както бе обяснил Сагандер преди няколко месеца, за вътрешно море, чието пресъхване било отнело хиляди години. Оставеше ли ума си да се зарее, Аратан можеше да си представи, че сега яздят през най-плитката вода, водата на миналото, водата на смътната памет, а морското дъно под копитата на конете, с ивиците му навят от диви течения пясък и с избуялите жълти треви, е далече под повърхността на друг свят.

Оставеше ли ума си да се зарее, можеше почти да почувства как се издига, откъсва се от това кораво, жестоко седло. Вместо него можеше да яхне мислите си, понесли се все по-нагоре от разнебитеното му изтощено тяло. Само мислите, мисли необуздани, можеха да намерят хиляди светове, в които да се скита. И никой тук, яздещ с него през равнината, нямаше да разбере. Тялото му нямаше да издаде нищо. Съществуваха много видове свобода и най-драгоценните от тях бяха тайните.

Сагандер нямаше да разбере такива размишления. Също както имаше много видове свобода, имаше и много видове затвор. Когато Аратан за първи път осъзна тази истина, тя го стъписа. Каменните стени бяха навсякъде и не беше нужна никаква здрава сива кула, за да се докаже съществуването им. Можеше да се крият зад очите ти или да оформят прегради в гърлото, оставяйки думите без изход. Можеше да се издигнат изведнъж около мислите в черепа и да ги задушат. Можеше да преградят идването на други мисли — чужди мисли, плашещи мисли, предизвикателни мисли. И във всеки от тези случаи имаше едно общо нещо за всички тях — за тези зли стени: бяха врагове на свободата.

Аратан беше ограден от здрави сиви стени през целия си живот.

И все пак сега яздеше под открито небе, под твърде огромно и твърде пусто небе. Главата му пулсираше; гърбът му се беше схванал; беше се изприщил от вътрешната страна на бедрата, и по задника също. От тежестта на шлема, който го бяха накарали да носи, го болеше вратът. Леката уж броня от бронзови ивици, пришити върху кожа, натискаше раменете му надолу. Предпазителите на китките и дебелите, стегнати в метал ръкавици на ръцете му бяха горещи и тежки. Непоносимо тежък беше дори простият меч на кръста му.

Спътник в ездата му беше умората, но въздухът все пак бе сладък като вода на лицето му и дори грамадната фигура на баща му, който яздеше напред до сержант Раскан, като че ли нямаше власт над него. Има много видове свобода, каза си той отново.

В деня на тръгването им беше изпълнен със страх и го беше срам от това. Зората бе изгряла хладна и сънят все още лепнеше по очите му, когато застана треперещ на двора и загледа трескавата дейност наоколо, докато приготвяха коне и връзваха на седлата вързопи с провизии. Слугите щъкаха наоколо, най-вече в отговор на пронизителните викове на Сагандер. Двата пътнически сандъка на учителя, най-старателно подредени, бяха отворени и съдържанието им трескаво преровено — нямаше да има товарни коне в това пътуване и това дотолкова беше възбудило Сагандер, че бе започнал да крещи обидно на всички слуги, на конярите и на всеки друг, който се осмелеше да се доближи.