Ковачница на мрак

Пришълецът се беше придвижвал през нощта. Фарор не видя никакви следи от бивак или поне място, където да е отдъхвал. Вече беше късен следобед, небето беше без облаци, а светлината сякаш се беше втечнила във въздуха, като от пламъци, бушуващи под набъбваща кора, и тази светлина пъплеше през черните треви като зловещи езици. Никога не беше виждала такава светлина и светът наоколо изведнъж й се стори призрачен и зловещ. „Промени идат на този свят.“ Пот потече под копринените й дрехи.

Някъде на изток Спинок вече се приближаваше към външния пост, но сигурно щеше да стигне много след свечеряване. Тя знаеше, че той и Финара ще са в безопасност, докато са на коня. Вълците не обичаха конете, а освен това конете на Стражите бяха обучени за бой. И все пак се боеше за Спинок и Финара. Ако инфекцията на капитана се влошеше…

Излезе на нова поляна, а в другия й край стоеше жена, с лице към нея. Светлокожа, русата й коса разрошена и грубо отрязана до раменете. Беше гола, ако не се броеше заметнатата на раменете й люспеста кожа на вълк. Фарор успя да види жестоки изгаряния от слънцето почти навсякъде по тялото й.

Дръпна юздите, прибра меча си в ножницата, вдигна ръка и извика:

— Идвам с мир.

Не виждаше никакви оръжия, нито нож дори. Но в това нямаше никаква логика — вълците бяха избити с острие, а и златните кичури на жената бяха срязани като че ли със същото грубо пренебрежение.

„Много млада е. Тънка е като момче. Не е тайст.“

— Разбираш ли ме? Азатанай ли си?

При тази думи жената вдигна глава и очите й блеснаха рязко. После проговори:

— Разбирам твоя език. Но не е моят. Азатанай. Знам тази дума. „Азат древлид наратарх Азатанай.“ Хората, които не бяха родени.

Фарор Хенд поклати глава. Никога не беше чувала езика, на който заговори жената. Не беше азатанайски, нито форулкански.

— Проследихме те от морето Витр. Аз съм от Тайст, Страж на Външния предел. Името ми е Фарор Хенд, от рода на дома Дурав. Приближаваш се към границите на Куралд Галайн, дома на моя народ.

— Море ли?

— Можеш ли да ми кажеш името си? — попита Фарор.

Жената поклати глава.

— Отказваш ли, или не можеш да си спомниш?

— Не помня… нищо. Море?

Фарор Хенд въздъхна.

— Вървиш на юг… защо?

Жената отново поклати глава.

— Въздухът е толкова горещ. — След това се огледа и добави: — Май не очаквах това.

— Тогава ще ти дам име на тайст. Засега, докато паметта ти се върне. И ще те отведа до Карканас, където властва Майка Тъма. Приемливо ли е това?

Жената кимна.

— Наричам те Т’рисс.

Жената кривна глава и се усмихна.

— Родена от морето.

— Ще вървиш ли, или ще яздиш с мен?

— Животното ти изглежда полезно. И аз ще имам такова.

После се обърна и впи поглед във високите треви вляво от нея. Изведнъж нещо там се задвижи и Фарор посегна към копието. Черните стръкове трева се заогъваха и заусукваха, стягаха се на огромни възли. Чу се как изпращяха изтръгнати от твърдата земя корени, чу се и плющене и звук като при усукване на въжета. Пред очите й започна да изниква същество.