Ковачница на мрак

Раненият й крак ги забавяше и й се искаше да се качи на седлото зад Фарор. Изтръпването в ръката бе отстъпило на пулсираща болка, от която светът почервеня, и тя усещаше стърженето на кокал в кокал в рамото си. Но всички тези притеснения не можеха да заличат от ума й погледа, който беше видяла в очите на Фарор Хенд.

В него имаше жажда за смърт, лумнала черна и яростна. Виждала го беше и преди, започнала беше да вярва, че е недостатък сред тайстите, изникващ при всяко поколение като отровен плевел сред житно поле. Умът, притиснат в ъгъла, за да обърне после гръб на външния свят. Ум, който не вижда нищо друго освен стени — никакъв изход, никаква надежда за избавление — и закопнява за края на всички тревоги и смутове, за внезапното изчезване на „аз“, намерено в някое героично, ала обречено деяние, някой жест, предназначен да заблуди другите, предлагайки лъжливи мотиви. Скриването на тайното желание беше целта, а смъртта предотвратяваше всякакъв спор.

Струваше й се, че знае какво е обсебило душата на Фарор Хенд. Нежелан годеж, перспективата за живот, обвързан с един прекършен мъж. А тук, в тази пустош, където всякакви забрани отпадаха, до нея имаше един млад мъж, когото бе познавала през повечето си живот. Млад и дързък в невинността си, съзнаващ вродения си чар и съкровищата, които той можеше да му спечели. Спинок Дурав беше ухажван от жени и мъже още откакто бе навършил пълнолетието си. Беше се научил да не дава твърде много от себе си, тъй като ръцете, посягащи към него, не желаеха нищо друго освен завоевание и притежание. Беше достатъчно благоразумен, за да се пази.

И все пак той все още беше млад и обожанието, което явно изпитваше към по-голямата си братовчедка, прерастваше в нещо друго. Финара беше долавяла проблясъци на искреност в дискретните флиртувания на Спинок с Фарор Хенд. Двамата братовчеди вече се бяха въвлекли в мъчително изтезание, сякаш без да съзнават вредата, която обещаваше то, сигурността, с която щеше да съсипе живота им.

В по-мрачните времена в легиона бяха разкрити истини за естеството на изтезанието. Че като акт на жестокост, целящ да прекърши жертвата, изтезанието действа само с обещанието за края си: всяко изтезание намира ефективност в блаженството на облекчението. Тази игра на мъчителна болка между Фарор Хенд и Спинок Дурав беше в сърцевината си същото. Ако не се намереше облекчение, животът им щеше да е вгорчен, а самата любов — ако изобщо дойдеше — щеше да е още по-горчива на вкус.

Фарор Хенд разбираше това. Финара го беше видяла в очите й — внезапно прозрение, закипяло в бурята на собствената й предстояща смърт. Двете се бяха оплели в кълбо от невъзможности и така се беше родило страстното желание да умре.

Финара Стоун беше потресена, но не можеше да направи кой знае какво — все още не. Първо трябваше да се върнат във външния пост. Ако успееха, щеше да е лесно да се преназначи единият от двамата колкото може по-далече от другия. Разбира се, капитанът знаеше много добре, че това може да не подейства. Мъчението можеше да се простре на огромни разстояния и често пъти всъщност ставаше по-силно под напрежение.