Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Имаше и друга възможност. Беше се появила като случайна мисъл, в миг на искрено възхищение, но сега искрата я разпали… все пак остана достатъчно благоразумна, за да се побои, че мотивите й може да се окажат обект на подозрение и че дори тук ще има последствия. Можеше да предвиди някои от тях, но не всички. Все едно. Егоизмът все още не беше престъпление.
Щеше да е злоупотреба с ранга й, вярно, но ако приемеше цялата отговорност, можеше да смекчи щетата и каквото и да загубеше самата тя — е, щеше да го преживее.
— Сега — каза тя и Фарор измъкна едното си стъпало от стремето и се пресегна надолу.
Финара се хвана със здравата си ръка и се изруга за непохватността си. Стъпи в стремето с единия крак, издърпа се нагоре, прехвърли другия крак над задницата на коня, намести се отзад на седлото и чак тогава пусна ръката на Фарор.
— Явно много боли — каза Фарор Хенд.
— Е, нали се качих. — Финара обгърна със здравата си ръка кръста на Фарор. — Давай към Спинок, Страж. Сигурно е полудял от тревога.
— Знам — отвърна Фарор Хенд и пришпори коня.
— Колкото по-скоро разбере, че сме в безопасност, толкова по-добре.
Фарор кимна.
Финара продължи.
— Все пак ти си любимата му братовчедка, Фарор Хенд.
— Познаваме се добре, капитане, вярно.
Финара затвори очи. Искаше й се да отпусне лице на рамото на Фарор, да го притисне в гъстата черна коса, излязла изпод широкия ръб на шлема. Беше капнала. Събитията от тази нощ бяха изопнали нервите й докрай. Не мислеше ясно.
— Има отговорности — промърмори тя.
— Капитане?
— Твърде млад е, мисля. Този Витр… като целувката на Хаоса. Трябва да… трябва да пазим срещу такива неща.
Коприните помежду им бяха хлъзгави, изплъзваха се с подскачането на коня. Движението отпращаше вълни болка през раненото й бедро. Лявата й ръка беше невероятно подута, чудовищна като на демон.
„Може би ще се наложи да ги отрежат. Инфекцията е най-големият риск. Изпаренията от сребристото море са вредни, така поне казват. Заразена ли съм вече?“
— Капитане?
— Какво?
— Хванете се по-здраво за мен — усещам, че ме изпускате. Няма да е добре, ако паднете.
Финара кимна на рамото на Фарор. Конят под тях тичаше с усилие, дъхът му излизаше накъсан и горещ. „Само тъпи същества могат да носят такъв товар. Защо е така?“
Тежестта на капитана зад гърба й се местеше, Финара беше на косъм всеки момент да падне и Фарор Хенд хвана юздите с една ръка, а с другата стисна здраво китката на Финара.
Притиснато в нея тяло беше кораво и жилаво, почти като на мъж. Финара Стоун се беше сражавала в защита на мините Хуст като Домашен меч под командата на баща й. Беше само с няколко години по-голяма от Фарор и все пак за по-младата жена беше ясно, че в този скромен отрязък, който ги дели, има цял живот опит. През годините, в които бяха патрулирали заедно в Блещукаща съдба, Фарор бе започнала да мисли за капитана си като за стара и професионално отдалечена, както подобаваше за ветерани. Физически дъщерята на Хуст Хенаралд беше източена и с мускули, усукани като въжета. Лицето й беше на остри ъгли и същевременно със съвършени пропорции, а очите й много рядко се задържаха в очите на друг. Вечно бързо бягаха настрани.
Спомни си как Финара се беше взряла в нея преди малко и усещането беше почти физическо, сякаш я беше притиснала в стена. Мигът я беше потресъл. Не беше подготвена за другото разкритие. „Някой е дошъл от морето.“ Спомни си отново за вълците, посечени и присвити в собствената си кръв, осеяната с вътрешности и съсирена кръв пътека, врязала се през стената от трева.
„Някой е дошъл от морето.“
Успя да различи напред смътното сияние от лагерния огън. Спинок трябваше да е използвал целия им запас от дърва, за да направи този маяк. Капитанът нямаше да е доволна.
Спинок беше чул приближаването им и беше излязъл напред, с извадено оръжие. Тя му махна към лагера и подкара зад него.
— Капитанът е ранена. Помогни да я свалим, Спинок. Внимателно с лявата й ръка и рамото.
Усети го как пое Финара в ръцете си — тя беше почти в безсъзнание — и нежно я смъкна от конския гръб. След това слезе и тя усети как хладният въздух се плъзна по гърба й, след като влажните коприни се отлепиха от кожата й.
Спинок отнесе капитана до разпънатата походна постеля и попита: