Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Този господин — сочи към портрета над камината тя, — струва ми се, че го познавам. Кой е той?
Тежко преглъщам с чувството, че трите сме завързани здраво в един и същи впряг.
— Баща ми.
Тя бавно кима с глава.
— Вероятно съм го виждала в „Уиклиф“. Преди…
— Може би — кимам аз.
Като че ли не сме толкова обикновени и аз се чудя по какъв начин да споделя с Луиса и Соня единствената тайна, която все още стои между нас.
Соня накланя глава на една страна и по чистото й лице пробягва смущение.
— Какво има, Лия? Толкова се умълча!
Поглеждам към вратата на салона. Няма никого. Вероятно Алис отсъства, а от известно време насам не виждам и порозовялото лице на Хенри. Въпреки всичко би било неразумно да проявя безотговорност.
— Струва ми се, че имам нужда да изляза на чист въздух. Можете ли да яздите?
— Не ми харесва! Това никак не ми харесва! — вика Соня с треперещ глас, когато се качва на Лунна сянка, най-кротката кобила в конюшнята.
— Глупости! Ще се почувстваш добре. Няма да мърдаш, а Лунна сянка е толкова кротка, че и муха не може да нарани. В безопасност си. Аз ще яздя зад теб, а Лунна сянка ще свърши останалото.
— Ами! Лесно ти е да го кажеш. Правиш го толкова отдавна! — мърмори Соня.
Луиса вече е на няколко крачки пред нас, очевидно е опитна ездачка, макар да съм сигурна, че в „Уиклиф“ е нямала възможност да препуска с кон много често. Струва ми се добра идея да изведем конете, за да оправдаем излизането си от къщата, а никак не беше лесно да осигуря бричове и други такъми за приятелките си. Но като гледам как Соня вдървено седи на коня, започвам да се питам дали преценката ми е била правилна. Мълчаливо яздя след нея и се изравняваме едва когато виждам раменете й да се отпускат и движенията й да стават по-непринудени и присъщи на истинска ездачка.
— По-добре ли си? — хиля се аз.
Тя ми отговаря с нещо като: „Хммм!“ и не отлепва очи от пътя пред себе си.
Луиса, която язди най-отпред, забавя скоростта и обръща Орлов бяг с елегантно движение, с което разкрива истинския дух на напетото и красиво животно. Връщат се назад и Орлов бяг застава от другата страна на Соня.
Страните на Луиса са порозовели от шибането на вятъра и от възторжено вълнение.
— Толкова е забавно, Лия! Много ти благодаря! Колко отдавна не съм яздила!
Отвръщам на усмивката й и част от веселото й настроение се прехвърля върху мен, ала в същия миг си спомням целта на разходката ни.
— Всъщност предложих ви да пояздим, тъй като исках да поговорим насаме — казвам и поглеждам към Соня, чието лице все още е изкривено от панически страх. — Макар че се питам дали нямаше да е по-добре да се разходим до реката.
Луиса се смее.
— Смея да твърдя, че Соня изобщо не ни чува, толкова се е стреснала!
— Чувам ви, дори много добре — изрича Соня през зъби, изопнала лице и вперила очи пред себе си.
Стискам устни и се мъча да преглътна смеха си.
Луиса ме поглежда с любопитство.
— Какво има, Лия? За какво искаше да поговорим? Нещо извън обичайната тема ли? За пророчеството и за края на света ли?
Дори опитът на Луиса да открие смешното в странната ситуация, в която се намираме, не е в състояние да извика усмивка върху лицето ми — ами ако двете със Соня ме обвинят за настоящото положение? Няма друг начин да разбера, така че изричам:
— Мисля, че разбирам защо лицето на баща ми ти се струва познато.
Луиса смръщва вежди:
— Е, напълно е възможно да съм го виждала в „Уиклиф“ или пък…
— Не мисля, че това е причината — прекъсвам я аз. — Да слезем ли от конете?
Дошли сме до малкото изкуствено езеро, където като малки двете с Алис хранехме патиците. След смъртта на майка ни тук сякаш бе по-безопасно, отколкото край голямото пълноводно езеро, а дърветата, с които е заобиколено и които хвърлят обилна сянка върху леко полегатия му бряг, го правеха желано място за отдих дори през лятото.
Двете с Луиса завързваме конете си за две по-малки дървета, когато зървам Соня върху гърба на Лунна сянка.