Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
- Какво, за Бога, сте правили в Прийстаун? - попита мама.
-Братът на господин Грегъри умря и погребението му беше там.
Трябваше да отидем.
- Не ми казваш всичко - рече мама. - Как се измъкнахте от Инквизитора?
Не исках мама да узнае какво беше направила Алис. Разбирате ли, мама се беше опитала да помогне на Алис веднъж и не исках да узнае какво бе станало с нея накрая; че се бе обърнала към тъмната страна, как-то Прогонващия духове винаги се бе опасявал.
Но нямах избор. Разказах й цялата история. След като свърших, мама въздъхна дълбоко.
- Лошо е, наистина лошо - каза тя. - Това, че Изчадието е на свобода, не вещае нищо добро за никого в Графството - и то с млада вещица, обвързана с волята му. Е, боя се за всички ни. Но просто ще трябва да се задоволим с това, с което разполагаме. Това е всичко, което можем да сторим. Ще си взема торбата и ще отида да видя какво мога да направя за клетия господин Грегъри.
- Благодаря, мамо - казах й, внезапно осъзнавайки, че бях говорил само за собствените си неприятности. - Но как е положението тук? Как е бебето на Ели? - попитах.
Мама се усмихна, но долових нотка на тъга в очите й.
- О, бебето се чувства чудесно, а Ели и Джак са по-щастливи от всякога. Но, синко - каза тя, като докосна леко ръката ми, - имам за теб и лоши новини. Става дума за татко ти. Много е болен.
Изправих се, почти неспособен да повярвам на това, което казваше. Изражението на лицето й ми подсказа, че положението е сериозно.
- Седни, синко - каза тя, - и слушай внимателно, преди да се разстроиш. Зле е, но можеше да е много по-лошо. Започна като тежка простуда, но после стигна до гърдите му и се превърна в пневмония, и едва не го изгубихме. Надявам се, че сега се подобрява, но ще трябва добре да се увива тази зима. Страхувам се, че вече няма да може да върши кой знае какво във фермата. Джак просто ще трябва да се оправя без него.
- Аз мога да помагам, мамо.
- Не, синко, ти си имаш собствена работа за вършене. При положение, че Изчадието е свободно, а господарят ти е отслабен, Графството се нуждае от теб повече от всякога. Виж, нека просто да се кача първа и да кажа на татко ти, че си тук. И не бих казвала нищо за неприятностите, които си имал. Не бива да го товарим с повече лоши вести или неприятни шокове. Просто ще си мълчим за това.
Зачаках в кухнята, но няколко минути по-късно мама се върна долу, носейки торбата си.
- Е, качи се да видиш баща си, докато аз отида да помогна на господаря ти. Баща ти се радва, че си се върнал, но не го оставяй да говори твърде дълго. Още е много слаб.
Татко седеше в леглото, подпрян на няколко възглавници. Усмихна се немощно, когато влязох в стаята. Лицето му беше изпито и уморено, а по челюстта му бе набола сива четина, която го правеше да изглежда много по-стар.
- Каква приятна изненада, Том. Седни - каза той, като кимна към стола до леглото.
- Съжалявам - казах. - Ако знаех, че си болен, щях да се прибера у дома по-скоро, за да те видя.
Татко вдигна ръка, сякаш да каже, че няма значение. После закашля ужасно силно. Очакваше се, че се подобрява, така че не ми се щеше да го чуя, когато е бил наистина зле. В стаята се носеше мирис на болест. Полъх на нещо, което човек никога не може да помирише навън. Нещо, което витае само в стаите на болни хора.
- Как върви работата? - попита гой, след като най-сетне спря да се дави.
- Не е зле. Вече свиквам с нея и я предпочитам пред фермерската работа - казах, изтласквайки всичко лошо, което се беше случило, в дъното на ума си.
- Фермерският труд е твърде скучен за теб, а? - попита той със слаба усмивка. - Имай предвид, че невинаги съм бил фермер.
Кимнах. В младостта си татко бил моряк. Беше разправял много истории за местата, които бе посещавал. Те бяха забавни истории, цветисти и вълнуващи. Очите му винаги блестяха със замечтано, отнесено изражение, когато си припомняше онези времена. Исках да видя как онази искра на живота се връща в тях.
- Да, татко - казах, - разправи ми някоя от твоите истории. Онази за грамадния кит.
Той помълча за миг, после хвана ръката ми, притегляйки ме по-близо.
- Мисля, че има една история, която трябва да ти разкажа, синко, преди да е твърде късно.
- Не говори глупости - казах, стреснат от този обрат в разговора.
- Не, Том, надявам се да видя още една пролет и лято, но не мисля, че ще съм още дълго на този свят. Напоследък мислих много и смятам, че е време да ти разкажа каквото знам. Не очаквах да те видя доста време, но сега си тук и кой знае кога ще те видя пак? - Той направи пауза, а после каза: - Става дума за майка ти - как се запознахме и неща от този род.