Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
Пуснах торбата и затичах към господаря си, защото пламъците се движеха бързо, заплашвайки да го погълнат. Без да мисля, се втурнах право през кладата, чувствайки горещината на огъня, който вече започваше да обхваща по-големите парчета дърво.
Помъчих се да го развържа, с пръсти, неумело дърпащи възлите. Вляво от мен един мъж се опитваше да освободи сивокосата жена, която бяха вързали първа. Изпаднах в паника, защото не постигах нищо. Възлите бяха прекалено много! Бяха твърде стегнати, а горещината се усилваше!
Внезапно от лявата ми страна се раздаде тържествуващ вик. Мъжът беше освободил жената, и един поглед ми подсказа как: държеше нож и бе прерязал въжетата с лекота. Канеше се да я отведе от кладата, когато хвърли поглед към мен. Въздухът беше изпълнен с викове и писъци и с пукота на пламъците. Дори да бях извикал, нямаше да ме чуе, затова просто протегнах към него лявата си ръка. За миг той сякаш се поколеба, взрян в ръката ми, но после подхвърли ножа в моята посока.
Той не стигна до мен; падна в пламъците. Без дори да помисля, пъхнах ръка дълбоко в горящите дърва и го измъкнах. Отне ми само няколко секунди да прережа въжетата.
Това, че освободих Прогонващия духове, когато се намираше толкова близо до изгарянето на клада, ме изпълни с огромно чувство на облекчение. Но щастието ми бе краткотрайно. Далеч не бяхме в безопасност. Хората на Инквизитора бяха навсякъде около нас и беше твърде възможно да бъдем забелязани и заловени. Този път и двамата щяхме да изгорим!
Трябваше да го отведа от горящата клада до тъмнината оттатък; на място, където не можеха да ни видят. Това сякаш отне цяла вечност. Той се облягаше тежко на мен и правеше малки, несигурни крачки. Спомних си за торбата му, така че се отправихме към мястото, където я бях пуснал. Само благодарение на добрия късмет избегнахме хората на Инквизитора. От предводителя им нямаше и следа, но в далечината можех да видя как мъже на коне посичат със сабите си всеки, който бе достатъчно наблизо. Всеки момент очаквах някой от тях да се устреми към нас. Ставаше все по-трудно и по-трудно да напредвам: Прогонващия духове сякаш натежаваше все повече на рамото ми, а торбата му все още тежеше в дясната ми ръка. Но после някой друг хвана другата му ръка и вече се отправяхме към тъмнината на дърветата и към безопасността.
Беше Алис.
- Направих го, Том! Направих го! - изкрещя тя развълнувано.
Не бях сигурен как да отговоря. Разбира се, бях доволен, но не можех да одобря начина, по който бе действала.
- Къде е сега Изчадието? - попитах.
- Не се тревожи за това, Том. Обикновено мога да усетя кога е наблизо, а сега не го усещам никъде. Сигурно са му трябвали много сили да стори онова, което стори току-що, затова смятам, че се е върнало в тъмнината за известно време, за да се съвземе.
Не ми хареса как звучеше това.
- Ами Инквизиторът? - попитах. - Не видях какво стана с него. Мъртъв ли е?
Алис поклати глава:
- Изгори си ръцете, когато падна, това е всичко. Но сега знае какво е да гориш!
Когато каза това, аз усетих болката в собствената си ръка, лявата, която крепеше Прогонващия духове. Погледнах надолу и видях, че опакото на дланта ми беше разранено и покрито с мехури. С всяка стъпка, която правех, болката сякаш се усилваше.
Пресякохме моста заедно с блъскаща се тълпа от изплашени хора, всичките - припряно бързащи на север, нетърпеливи да се махнат далеч от безредиците и от онова, което щеше да последва. Скоро хората на Инквизитора щяха да се прегрупират, изгарящи от нетърпение да заловят отново пленниците и да накажат всеки, който бе изиграл роля в тяхното бягство. Щеше да пострада всеки, изпречил се на пътя им.
Дълго преди зазоряване вече бяхме далеч от Прийстаун и прекарахме първите няколко часа дневна светлина в порутен навес за добитък, страхувайки се, че хората на Инквизитора може да са наблизо, търсейки избягали затворници.
Прогонващия духове не беше казал нито дума, когато го заговорих, нито дори след като бях взел тоягата му и му я бях подал. Очите му още бяха празни и втренчени, сякаш умът му беше на съвсем друго място. Започнах да се тревожа, че ударът по главата му е бил сериозен, което не ми предоставяше голям избор.
- Трябва да го заведем обратно в нашата ферма - казах на Алис. -Мама ще може да му помогне.
-Няма обаче да се зарадва особено, че вижда мен, нали? - рече Алис. - Не и когато разбере какво съм направила. Нито пък онзи твой брат.