Смъртоносни разкрития
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Walt Fleming #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносни разкрития». Краткое содержание книги:
Съвместното разследване на Флеминг и Болд се сблъсква с нови проблеми. Мартел Гейл, известен спортист, е намерен убит в Сън Вали. Подозренията падат върху двама от местните богаташи, заплашвали Гейл дни преди смъртта му. За лош късмет на шерифа обаче, те са хора, които — освен с много пари — разполагат и с отлични адвокати.
Докато подрежда пъзела на двете убийства, у Флеминг се зараждат подозрения и към жената, която обича — Фиона Кеншоу. Това още повече го обърква. За да решат случая, Болд и шерифът ще се изправят срещу могъщи финансови интереси, ще изложат себе си и близките си на смъртна опасност.
Погледът й, пълен с надежда, но и с тъга, го подканваше. Той хвана брадичката й и я прегърна през кръста, сякаш танцуваха. Фиона не възрази и макар че Уолт видя дистанцираност в очите й, докато я целуваше, тя отговори на целувката, сякаш точно този отговор бе чакала. Двамата се завъртяха и жената избута вратата с длан, после се стовариха с трясък върху масичката за кафе и паднаха на дивана, този път без помен от веселие. Тя вложи в действията си сериозност, безстрастна отдаденост и той усети риска на момента, но не можеше да се сдържи. Ако бяха нужни приказки, вече бе късно и за двама им. Ако се бе смятал за неуязвим, лъжеше се. Тя стисна здраво очи, когато той се сля с нея, и лицето й изразяваше колкото удоволствие, толкова и болка. Това го накара да се разколебае, но отново не можа да се спре. Накрая се отпусна с въздишка върху нея, изненадан и разтревожен от порива си и от непоклатимата увереност, че някъде насред бурните им действия тя можеше да поиска от него да спре, ако така решеше.
— Уха — засмя се Фиона и това го обърка, защото звучеше толкова щастлива. — Трябва по-често да отварям вратата.
— Не го бях планирал… — Думите му прозвучаха като оправдание.
— А от това стана още по-хубаво.
— Не ми е в стила да правя такива неща.
— Е, тогава може би ще се промениш. — Тя го целуна.
— Може вече да съм се променил.
Фиона го остави и тръгна към задната част на къщата, като по пътя събираше дрехите си. Няколко минути по-късно на печката вреше вода, двамата бяха облечени и все едно нищо не се бе случило. Лицето й беше поруменяло, когато тя седна до него. Изгледа го със сънливи очи и той я пожела отново, тук, на място. Но се сдържа, ограничавайки се с чая и с няколкото минути прелестна тишина помежду им, в която се чуваше само затихващото бълбукане на изстиващия чайник.
— Кажи ми, че това беше приятелско посещение — усмихна се Фиона.
Той усети болезнено пробождане в гърдите. Необичайно желание да излъже. Само няколко дни, и вече бе покварен, готов да направи компромис с разбиранията си заради тази жена. За втори път в рамките на броени часове се мярна предупредителният знак за опасност: тя го обсебваше. Ако продължеше напред непредпазливо, необуздано, трябваше да приеме, че в това има нещо необратимо, че другата страна на такова щастие и лудо вълнение е бездната.
— Не съвсем — каза той, очаквайки тя да стане по-резервирана, и се зарадва, когато това не се случи. — Брандън забеляза на картата, че това имение, а донякъде и имението на Бъркхолдър, се намират доста близо до мястото, където открихме трупа. — После добави: — Поне от птичи поглед, а труповете не са птици. — Мислеше си, че може да изтръгне усмивка от нея, но тя бе охладняла. Уолт си спомни как се бяха занимавали с трупа и отново съжали, че я бе задържал толкова дълго на местопроизшествието. Тъкмо се канеше да й се извини за това, когато тя проговори.
— Тогава за какво се отнася?
— Исках да попитам теб и Кайра дали сте виждали някого, който да отговаря на описанието на Гейл, но предполагам, че щеше да го споменеш, когато намерихме тялото. Ще поговоря набързо с Кайра…
— Няма я тук.
— Тогава ще поогледам наоколо и това е… Също и у Бъркхолдър. Всъщност това беше само повод да те видя.
— Виждаш ме често… — Обхванала с длани чашата чай, тя го изгледа с дразнещо окуражителен поглед.
— Нещата стават много сложни — каза той.
— Така е.
— Повече за теб, отколкото за мен.
— Това определено не е вярно. Ти трябва да мислиш за момичетата. Разбирам го. Не може да ти е лесно. Това е неудобната тема, която избягваме. Защо?
— Може да почака.
— За кога?
Той смръщи вежди.
— Мислиш, че това между нас не е сериозно, така ли? — попита Фиона. — Между нас има нещо вече цели две години. Много е сериозно. Поне за мен. Ако за теб не е, важно е да го разбера. Голямо момиче съм. Схващам нещата.
— Сериозно е.
— Да, наистина. Така че момичетата са важна част от него и искам да знаеш, че оставям на теб да решиш как ще се справим с този проблем. Не е нужно те да узнаят, не бива да узнаят, докато не сме съвсем сигурни накъде отиваме. Стана ли веднъж част от техния живот, ако това се случи, няма да е честно към тях да се оттегля, така че е по-добре да сме абсолютно сигурни, че знаем какво правим. Ти знаеш ли какво правиш?
— Гледам напред, не назад. Опитвам се да запазя пулса си нормален, защото всеки път, като те погледна, излиза от контрол. Виждам бъдеще, вместо да се страхувам от него, и сякаш за пръв път от години съм гладен. — Той се замисли върху това. — Искаш ли да си вземем нещо за ядене?