Смъртоносни разкрития
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Walt Fleming #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносни разкрития». Краткое содержание книги:
Съвместното разследване на Флеминг и Болд се сблъсква с нови проблеми. Мартел Гейл, известен спортист, е намерен убит в Сън Вали. Подозренията падат върху двама от местните богаташи, заплашвали Гейл дни преди смъртта му. За лош късмет на шерифа обаче, те са хора, които — освен с много пари — разполагат и с отлични адвокати.
Докато подрежда пъзела на двете убийства, у Флеминг се зараждат подозрения и към жената, която обича — Фиона Кеншоу. Това още повече го обърква. За да решат случая, Болд и шерифът ще се изправят срещу могъщи финансови интереси, ще изложат себе си и близките си на смъртна опасност.
— Съжалява за какво? — Беше отново жената, притискаше я деликатно. Не спираше да я притиска.
— Лъже. Той винаги лъже.
— Познаваш ли го?
— Да.
— Не е непознат?
— В никакъв случай.
— Той е в стаята с теб?
— Да. Аз… — Силуетът се разтегли и се раздели на две черни топки. Тази ефимерност я накара да се усъмни в неговата истинност.
— Познаваш ли го?
— Да го познавам? Него? О, да.
— Казва ли нещо друго?
— Той… идва към мен. Идва за мен. Не! Не! Не отново! Не това! Той ще ме убие! Този път ще ме убие. Трябва да…
Звънна звънче. Малко звънче. Като онова, което баба й държеше на полицата на камината и за което й разказваше приказки, невероятни истории за Индия и за слонове, и тя можеше буквално да усети миризмата на тамян. Очите й се отвориха и тя видя мека светлина и едва различимия образ на слаба жена с посивяваща коса, седнала неподвижно на един стол срещу нея. Баба й? Не, тя бе умряла отдавна…
Темето я сърбеше. Усещаше капчици пот върху горната си устна, които имаха вкус на сол, когато ги облиза. После откри източника на тамяна: малка керамична съдинка отляво на слабата жена.
— Уф — изпъшка тя. — Хипнозата получи ли се?
— Струва ми се, че да. Да, Фиона.
— Казах ли нещо?
— Ще стигнем и дотам — рече Катрин.
Фиона огледа кабинета и в първия миг не можа да си спомни да е идвала тук за този сеанс. И отново изпъшка.
— Първия път може да е малко изненадващо — обясни й Катрин.
— Напълно съм дезориентирана.
— Разбираемо е. Току-що беше на съвсем друго място.
— Нищичко не си спомням.
— Така и трябва. Можем да работим върху това.
— Спомних ли си нещо? Разбра ли как съм си ударила главата? Узна ли какво е станало?
— Важното е, че ти знаеш…
— Така ли? Спомних ли си?
— Да, струва ми се.
— И казах ли ти нещо полезно?
— Всичко е полезно. Но по-добре да не прибързваме.
— Имаше някакъв мъж. Мисля, че ми говореше… казваше ми нещо… макар че не знам точно какво.
Докато се опитваше да свърже думите на Катрин с неохотния спомен, Фиона се почувства сякаш навлиза в тъмна вода.
— Не се насилвай — рече Катрин. — Няма защо да бързаме. Същественото в случая е, че ще стигнеш дотам, ако е нужно. Ще го откриеш, ако е важно.
— Разбира се, че е важно. Липсва парче от живота ми.
— Може би си има уважителна причина за това.
— Единствената причина е, че съм си ударила главата.
— Не само. Обсъждали сме го вече.
— Защитавам се от самата себе си… Не, това не мога да го приема.
— А аз не те убеждавам, само се опитвам да ти помогна да намериш решение на проблема.
Фиона усети как се успокоява. Каквото и да беше, трябваше да е нещо важно, щом толкова се палеше заради него. Но какво точно, нямаше представа.
— Имам нужда от това — каза тя.
— Обикновено получаваме онова, от което имаме нужда. Само че много често хората бъркат нужното с желаното.
— Внимавай какво си пожелаваш.
— Мъдри думи — каза Катрин.
— Може ли да опитаме пак?
— Не днес. Но скоро.
— На сеанса в четвъртък?
— Ще видим.
— Трябва да знам. — Тя наведе глава. Това бе единственото, което можеше да направи, за да не заплаче.
21.
— Не, аз ще свърша тази работа — каза Уолт по телефона си „Блекбъри“, докато се взираше в хладилните витрини на супермаркета „Аткинсън“. — И без това отивам натам.
В другия край на линията Томи Брандън не отговори нищо.
Уолт разбираше защо заместникът му е объркан: шерифът почти никога не отказваше да му помогнат. Беше претоварен и преуморен от работа, поради което с радост приемаше такива предложения и даже често говореше за нуждата от тях. Но ето че сега отблъскваше Брандън. И заместникът му не го разбираше — или пък го разбираше твърде добре, помисли си Уолт. Брандън не беше глупак — вероятно можеше да прозре нещо през оправданията му.
Той прокле досетливостта на Брандън. Докато беше разглеждал топографски карти и снимки от „Гугъл Ърт“ на района около мястото, където бе открит трупът на Гейл, за да разшири зоната на проучване, Брандън бе направил интересно и може би вредно откритие: имението на Енгълтън — където живееше Фиона — се намираше практически в съседство с местопрестъплението, ако се изключи разстоянието от сто и двайсет метра по вертикалата. Гледано отгоре, ги делеше само размазаният образ на сипея.