Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Робер може да се шляе из Париж, с когото и колкото често си иска — ругаеше редовно бащата на Мадлен. — Но нека си вземе и тази отвратителна жена заедно с децата й.
Мадлен обаче изпитваше съжаление към тях от чиста женска солидарност. Ала напълно разбираше и брат си, Бернадет — така се казваше недолюбваната й снаха — беше в състояние да ти скъса нервите със своите претенции, съчетани с флегматичност. Достатъчно бе да чуеш провлечения й, самосъжалителен глас, за да изпаднеш в дълбока депресия и в същото време да те обхванат неподозирани до момента агресивни чувства.
Всеки месец Бернадет получаваше нещо като мигрена, лягаше на дивана с торбичка лед на челото и с отпаднал глас раздаваше заповеди:
— Някой да отмени часа ми при фризьора, имам среща в три. Някой да изведе кучето ми, крайно време е. Някой да смени цветята във вазата, водата вече мирише ужасно. Може ли някой да вдигне телефона? О, някой да почисти след кучето. Казах, че трябва да се изведе, нали? Някой да помогне на Теди за домашните. И моля ви, нека някой да се обади на майка ми и да й каже, че съм болна. Просто ми се иска да знам, че поне един човек го е грижа за мен.
— Това е най-безполезното същество в целия свят — казваше бащата на Мадлен за снаха си и беше напълно прав.
Тя не можеше да прави нищо — не можеше да готви, не можеше да върти домакинството, нито да смята или изобщо да бъде в помощ за нещо; нямаше и професия, но затова пък се беше омъжила, че и деца родила. Деца зверчета. Обаче се мислеше за нещо кой знае какво и явно това се дължеше на собственото й възпитание. Понякога Мадлен си мислеше, че родителите на Бернадет са й внушили, че е красива, умна и заслужаваща най-голяма обич, нещо, което обикновено не мислят за себе си действително красивите, умните и заслужаващите обич жени. Единствено благодарение на самочувствието, произтичащо от това възпитание, Бернадет бе успяла навремето, преди повече от десет години, да спечели привлекателния и симпатичен Робер. И — това най-много вбесяваше Мадлен — благодарение на някакви безсрамни или екзотични секс игри, които по-хубавите и по-интелигентните й конкурентки не владееха.
Както можеше да се очаква, днес беше денят за мигрена на Бернадет и тя си позволи със своя отпаднал, беззвучен глас да я накара да вземе децата от училище.
— Някой трябва да вземе децата от училище — беше казала снаха й, а ръцете й се люлееха отпуснато на облегалката на канапето.
— По мое време училищният автобус спираше почти пред вратата — отвърна хапливо Мадлен, прекрасно знаейки, че и в днешно време е така.
Забележката и предизвика само един поглед изпод торбичката с лед. Бернадет знаеше не по-зле от Мадлен, че разглезените зверчета не биха стъпили в училищен автобус.
— Някой трябва да се обади на майка ми, та поне един човек да ми съчувства за състоянието. Би било мило, ако някой проследи откъде идва този натрапчив мирис. Още по-мило би било, ако някой изведе кучето.
Мадлен въздъхна и отиде да доведе децата, защото и без това имаше работа в селото. Когато паркира пред училището, се ядоса, че не взе друга кола. Двете момчета и нейният изящно тапициран спортен автомобил нещо не се погаждаха. На слизане погледът й почти веднага попадна на едно малко пежо с открит покрив и немска регистрация. Мадлен усети пробождане в сърдечната област. Човек никога не е сигурен, че няма да се натъкне на тази особа. Светлата коса на немската туристка се появи дори насред мястото за родители пред двора на училището.
„Сякаш тук живее“, помисли си Мадлен. Не че искаше да го прави, но подобно на кукла на конец някой я придвижи напред и тя потупа русата германка по рамото.
— Здравейте! Изабел, нали? Какво правите тук?
Това беше съвсем реторичен въпрос. Ама, разбира се, мадамата беше тук, за да вземе Лоран от училище, сякаш е част от семейството! Мадлен усети болка от собствената си усмивка.
Изабел се обърна, позна я и на свой ред също се усмихна.
— Да. Изабел Теген, здравейте. А вие сте Мадлен, нали? За съжаление не запомних фамилията ви.
— Клерисо. — След развода Мадлен си беше върнала моминското име.
— Идвам да взема Лоран и приятеля му Анри. Винаги, когато се прибирали от училище, ги спирало някакво по-голямо момче и им искало нещо като пътна такса — обясни Изабел. — Лоран ни каза едва вчера и сега госпожа Сесил се страхува да пусне двете момчета пеша.
Тя говореше отлично френски, също като човек, роден и израснал в Париж, а гласът й беше приятен, мек, мелодичен и учудващо дълбок за една блондинка. Мадлен слушаше внимателно и когато Изабел каза „ни“, усети ново пробождане в сърцето.