Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
Мадлен забеляза, че не е съвсем очарован. Нищо чудно, тя се дърлеше с него като дърта продавачка на риба. Не беше свикнал да я гледа така. Идеше й да избухне в сълзи, но явно и слъзните канали, подобно на устата й, бяха напълно пресъхнали.
— Мислех си, че наистина обичаш Катрин — каза тихо тя.
— Но аз наистина я обичам. Толкова много я обичах, четири години дори не съм помислял за секс. Знаеш това. Често сме си говорили с теб за Катрин.
— Да — отвърна Мадлен. — Говорехме си. И точно затова никога не съм те притискала. Просто бях на разположение, винаги на разположение, когато имаш нужда от мен.
— Така е. Ти винаги си била до мен, Мадлен. Нямах представа, че си имала други планове.
— Не планове — чувства! За разлика от теб, аз съм просто разведена, а не травмирана от смъртен случай. И въпреки това през изминалите три години живеех изолирано като скърбяща вдовица!
— Никога не си говорила за настоящия си любовен живот!
— Защото няма нищо за говорене!
Известно време двамата само се гледаха втренчено, Корин — безпомощно и угрижено, Мадлен — гневно и наранено. Конете им станаха неспокойни, Сомбре започна да гризе юздата на Камелот, а Камелот не спираше да си клати главата.
— Мадлен, аз съм съвсем объркан — каза накрая Корин. — За какво става въпрос?
Тя продължи да го гледа втренчено, неспособна да даде разумен отговор. Искаше да го ругае, да го рита и да го засипе с упреци, същевременно за нищо друго не копнееше така, както за това, да потъне в обятията му. Тя самата не се разбираше, нищо чудно, че и той беше объркан. Ако можеше, би направила така, че последният четвърт час да не съществуваше.
Ала беше твърде късно.
— Ще си вървя — каза уморено Мадлен и обърна коня си. — По-добре да си отида вкъщи. Друг път ще говорим.
— Но… почакай, Мадлен. Мама мислеше да те покани на вечеря и според мен можем да се държим като възрастни хора…
— Достатъчно е ти да се държиш като възрастен, Корин. Предай на майка си много поздрави. — Тя подкара Камелот в лек галоп и след миг изчезна зад завоя.
Корин гледаше озадачено след нея.
Някъде през следващата седмица на Изабел й хрумна, че отдавна трябваше да си е тръгнала. Никой тук, включително тя самата, сякаш не се сещаше, че е време да си стяга багажа. Явно всички негласно бяха заключили, че ще удължи престоя си в „Ринкинкин“ за неопределено време.
Заедно с вятъра бяха изчезнали и ниските температури, небето отново бе придобило лазурно син цвят, а слънцето още от ранна утрин осветяваше свежата трева.
Над „Ринкинкин“ се бе спуснала пролетта. Животът сякаш се пренесе извън къщата. Хранеха се на най-различни места: закуската се сервираше в слънчевия малък вестибюл към кухнята, сред подправките в малката зеленчукова градина, в която над първите цветове бръмчаха пчели. На обяд си почиваха под сянката на чинарите в двора, а вечер се разполагаха на голямата тераса пред салона, окъпана от последните слънчеви лъчи. Лозите над перголата още не си бяха разлистили достатъчно, че да правят сянка, което беше добре за този сезон, но през лятото щяха да образуват гъст зелен покрив. Дори леля Жермен не се задържаше вкъщи, Сутрин я сваляха по стълбите и тя седеше през по-голямата част от времето в плетен стол в градината, с крака върху една табуретка. Подпирайки се на бастун, леля Жермен успяваше криво-ляво да се поразходи из градината най-вече, когато никой не беше наблизо.
Госпожа Сесил постоянно я предупреждаваше да бъде по-внимателна.
— Имай предвид, че вече не можеш да се качваш по стълби — казваше тя, а леля Жермен размахваше бастуна си и нетърпеливо отвръщаше:
— Да, да, внимавам, госпожице Дидьо.
Госпожа Сесил въздъхваше.
— Коя е госпожица Дидьо? — попита с любопитство Изабел.
— Не съм сигурна, но може да е името на гувернантката й от онова време, някъде около хиляда деветстотин и десета — отвърна госпожа Сесил и отново въздъхна.
Изабел отделяше, като всички в „Ринкинкин“, по малко време на леля Жермен. Подлагаше й ръка и я повеждаше на разходка из прекрасната розова градина на госпожа Сесил Посипаните с чакъл пътечки се виеха покрай оградените с чемширени топки и лавандулови плетове розови лехи, в които растяха здравец, рози и други непознати на Изабел многогодишни растения. Колкото и объркана да беше иначе леля Жермен изглежда отлично разпознаваше розите, и то, при положение че пъпките им още не се бяха разтворили.