Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Смъкна се с обичайния стон от гърба на Верка и клекна зад една скала, за да облекчи височайшия си мехур. Свърши си работата и тъкмо се изправяше, когато я видя, само на десетина крачки. Маймуна. Много голяма маймуна.
Маймуната клечеше и я гледаше с черни очи над кучешката си муцуна, стиснала някакъв корен. Макар и клекнала, беше поне пет стъпки висока и цялата покрита с гъста сива козина, която се полюшваше на вятъра.
— Не го гледай в очите, кралице. — Давока стоеше върху скалата зад нея. — Той е водачът на стадото. Ако го гледаш в очите, ще го сметне за предизвикателство.
Лирна отмести послушно поглед от лицето на маймуната и с периферното си зрение видя как тя се изправи на четири лапи и се прозина широко. Устата ѝ беше пълна с грозни зъби. Вдигна глава, издаде кратък звук, нещо като кашлящ лай, и още пет маймуни се появиха иззад скалите наоколо. Бяха по-дребни от водача, но също толкова страшни на вид.
— Не мърдай, кралице — тихо каза Давока. Лирна забеляза, че е хванала копието си като за хвърляне.
Водачът на стадото излая отново и се отдалечи със скокове — прескачаше от скала на скала с безшумна прецизност; останалите пет го последваха по подобен начин. Само след няколко секунди от маймуните нямаше и следа.
— Не им харесва миризмата ни — каза Давока.
— Ти си луда! — викна Солис на Давока. — Това ли ти е безопасната пътека?
Планината се издигаше заплашително над тях, стръмните ѝ склонове бяха покрити с черна пепел и гигантски скали, а върхът ѝ се губеше в корона от врящ пушек, който грейваше през неравни интервали от изблици на оранжев пламък, придружени от силен тътен и слаби земни трусове.
— Друг път няма — каза Давока. Сваляше такъмите на кончето си — метна седлото надолу по склона, после махна оглавника и юздата. Почеса животното по носа, после го плесна силно по хълбока и то пое в тръс обратно по пътеката, по която вървяха вече пет дни. — Не може да вземем коне — обясни тя. — Много е стръмно, а и те не обичат огън.
— И аз не обичам огън — каза Лирна.
— Няма друг път, кралице. — Давока метна на рамо кожената си торба, хвана удобно копието си и тръгна по стръмния склон, без да каже друго или да погледне назад.
— Ваше височество — каза Солис, — простете, но съветът ми е да…
— Знам, брат Солис. Знам. — Махна му да млъкне, загледана в Давока, която се изкачваше с дълги крачки по покрития с пепел терен. — Има ли си име? Тази планина?
Отговори ѝ брат Иверн. Макар и много по-млад от Солис и загиналия Хервил, той имаше впечатляващи познания за лонаките и тяхната земя.
— Наричат я Устата на Нишак, ваше височество — каза той. — Нишак е техният бог на огъня.
Лирна прихвана полите на роклята си, повдигна ги, колкото да не забърсват пепелта, и тръгна напред.
— Е, да се надяваме, че въпросният Нишак спи. Освободете конете, господа.
Уви, днес Нишак, изглежда, не спеше. Земята се тресеше под краката им, понякога толкова силно, че Лирна падаше на колене, а откъм бълващия пламъци връх се разливаха вълни горещ въздух. Въздухът вонеше на сяра, а пепелта полепваше по небцето ѝ и предизвикваше силна, давеща кашлица, но Лирна продължаваше упорито напред, решена да не изпусне от поглед неуморната Давока. Накрая лонакската жена все пак спря за почивка откъм по-хладната страна на една канара и отпи вода от манерката си, а Лирна се свлече до нея.
— Това — каза Давока и подръпна ръкава на роклята ѝ. — Много е тежко. Съблечи го.
— Нямам други дрехи — промълви задъхано Лирна и надигна жадно собствената си манерка.
Давока развърза торбата си и извади прилепнал елек и тесен панталон от мека кожа.
— Аз имам. Ще са ти дълги, но ще ги оправя. — Опъна панталона на земята и извади ножа си. — Ти си съблечи роклята.
Лирна стрелна с поглед тримата мъже, които стояха близо до тях и демонстративно гледаха настрани.
— Ако някой от вас се обърне, ще се погрижа да го затворят в Черната твърд — предупреди ги тя.
Солис не каза нищо. Смолен се покашля, а Иверн преглътна напушилия го смях.
Да стърчи гола на склона на вулкан, докато лонакска жена я облича, беше сред най-странните преживявания в живота ѝ, още по-смущаващо заради прямото одобрение на Давока.