Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Да взема кошницата ви?
— Не ми пречи, благодаря.
Галерията по минералогия е толкова дълга, че не й се вижда краят. В много от разделите една след друга се нижат празни витрини; плитките отпечатъци върху кадифените легла показват местата, където доскоро са стояли експонатите. Фон Румпел крачи с кошницата през ръка, мълчи и гледа. Какво богатство са изоставили! Прекрасни жълти топази сред сивкав кварц. Розова буца берилий като кристализирал мозък. Лилав стълб от мадагаскарски турмалин, тъй разкошен, че той не устоява на желанието да го погали. Бурнонит; апатит върху мусковит; естествен цирконий, преливащ от цветове; десетки други минерали, които дори не може да определи. През ръцете на тези хора, казва си той, седмично са минавали толкова скъпоценни камъни, колкото не е виждал през живота си.
Всеки експонат е регистриран в огромна картотека, за чието създаване сигурно са отишли векове. Пребледнелият Хюблен му показва няколко страници.
— Луи XIII е поставил началото на колекцията като набор от лечебни камъни: нефрит за бъбреци, глина за стомах и така нататък. Към 1850 година в каталога вече е имало повече от двеста хиляди записа, безценно минералогическо наследство…
От време на време Фон Румпел вади бележник от джоба си и си води записки. Не бърза. В края на обиколката заместник-директорът поглажда колана си и казва:
— Вярваме, че сте впечатлен, господин старши сержант. Хареса ли ви обиколката?
— Много.
Крушките на тавана са нарядко и тишината в огромното пространство е потискаща.
— Само че — казва той съвсем бавно и натъртено — не ми казахте нищо за колекциите, които не са изложени.
Заместник-директорът и минералогът се споглеждат.
— Видяхте всичко, което можем да ви покажем, господин старши сержант.
Фон Румпел запазва възпитан тон. Цивилизован. Париж не е Полша все пак. Трябва да пипа леко. Невинаги може да се граби. Какво казваше баща му? „Гледай на спънките като на възможности, Райнолд. Радвай им се!“
— Има ли място — запитва той, — където да поговорим на спокойствие?
Кабинетът на заместник-директора заема един прашен ъгъл от третия етаж, с изглед към парка: орехова ламперия, слабо отоплен, украсен с набодени на карфици бръмбари и пеперуди в рамки. На стената зад половинтонното му бюро е закачена единствената картина: портрет с въглен на френския биолог Жан-Батист Ламарк.
Заместник-директорът сяда зад бюрото си, Фон Румпел — пред него, с кошница между краката си. Минералогът стои прав. Дългошиеста секретарка донася чай.
Хюблен казва:
— Добивите на природни богатства растат. Навсякъде по света индустриализацията застрашава минералните залежи. Ние събираме образци от всички естествени находки. За музейния работник те са еднакво ценни, от първия до последния.
Фон Румпел се разсмива. Харесва му начинът, по който се опитват да го изиграят. Нима не знаят, че победителят вече е определен?
Той оставя чашата си и казва:
— Бих искал да се запозная с най-добре пазените ви образци. Особено ме интересува един камък, едва наскоро изваден от трезора ви.
Заместник-директорът прокарва лявата си ръка през косата си и отприщва малка лавина от пърхот.
— Господин старши сержант, минералите, които видяхте, са допринесли за извършването на великите открития в електрохимията и установяването на фундаменталните принципи на математическата кристалография. Ролята на националния музей е да работи над и независимо от модата и прищевките на колекционерите с цел да запази за бъдещите поколения…
Фон Румпел се усмихва:
— Чакам.
— Молим ви да ни разберете, мосю. Показахме ви всичко, което можем.
— Чакам да видя това, което не можете.
Заместник-директорът се заглежда в чая си. Минералогът пристъпва от крак на крак; старае се да не избухне.
— Мога да чакам дълго — казва на френски гостът. — Търпението е едно от най-ценните ми качества. Спорт… математика… — забрави! Но от дете се отличавам със свръхестествено търпение. Чаках майка си с часове във фризьорския салон. Просто седях и чаках — без да прелиствам списания, без играчки, без дори да люлея краката си. Карах другите майки да ахнат.
Двамата французи шават изнервено. Има ли някой отвън, подслушват ли ги…?
— Сядайте, няма защо да стоите прав — казва Фон Румпел на Хюблен и потупва стола до себе си.
Хюблен си остава прав. Времето тече. Фон Румпел допива чая си и внимателно оставя чашката на ръба на директорското бюро. Някъде се включва вентилатор, поработва известно време и се изключва.
Хюблен казва:
— Не е ясно какво точно чакаме, господин старши сержант.