Мечът на Ликтора [bg]

— И ти ли си такъв, малко? — попита момчето и посочи голите ми гърди.

Представата, за която намекваше, не ми беше хрумвала никога и за миг се смутих не на шега.

— Такова е правилото на моята гилдия — казах аз. — Не са ми рязали нищо от главата, ако за това ме питаш, а преди носех риза… Но, да, предполагам, че и аз съм такъв, съвсем мъничко, защото дори не съм се сещал да се облека, дори когато ми е било много студено.

По изражението му разбрах, че съм потвърдил подозренията му.

— Затова ли бягаш?

— Не, не затова бягам. По-скоро точно по противоположната причина. Май онази част в главата ми е пораснала прекалено много. Но за животняците си прав, именно затова те са в планината. Когато един човек се превърне в животно, превръща се в опасно животно, а такива животни хората не търпят близо до себе си. Така че ги прогонват тук, в планината, или пък старите им приятели ги довеждат тук, или някой, на когото са платили преди да захвърлят силата на човешката мисъл. Все още могат да мислят по малко, разбира се, като всички животни. Колкото да си намират храна, макар че мнозина измират всяка зима. Колкото да хвърлят камъни, както маймуните хвърлят орехи, да си служат със сопите си и дори да си търсят партньор, защото сред тях има и женски, както вече ти казах. Синовете и дъщерите им рядко оцеляват дълго обаче, и може така да е по-добре, защото се раждат точно като теб и мен — с бремето на мисълта.

Усещах съвсем ясно въпросното бреме след края на разговора ни — толкова ми тежеше, че за пръв път наистина проумях защо някои хора го усещат като проклятие не по-леко, отколкото паметта е понякога за мен.

Никога не съм бил особено чувствителен към красотата, но красотата на небето и планината беше такава, че сякаш придаваше цвят на размислите ми и ми внушаваше усещането, че съм на косъм да разбера неразбираемото. Когато учителят Малрубиус ми се беше явил след първото ни представление на пиесата на доктор Талос — нещо, което не можах да проумея тогава и все още не мога, макар с времето убеждението ми, че наистина се е случило, нараства, вместо да намалява — ми беше говорил за кръговрата на управлението, макар управлението да нямаше нищо общо с мен и аз с него. Сега внезапно проумях, че самата воля също е управлявана и ако не от разума, то от неща под и над него. Само дето е много трудно да се каже от коя страна на разума се намират тези неща. Инстинктът определено е под него, но дали пък и той не може да е над разума? Когато алзабото нападна животняците, инстинктът му бе диктувал да опази плячката си от другите. Инстинктът на Бекан според мен му бе диктувал да защити жена си и детето си. И двамата направиха едно и също, при това посредством едно и също тяло. По-висшият и по-низшият инстинкти си бяха подали ръце зад гърба на разума, така ли излиза? Или съществува само един инстинкт зад разума по принцип и го обгръща отвсякъде?