Мечът на Ликтора [bg]

Седловината, към която се спуснахме, беше много различна — ширнала се планинска гора от широколистни дървета с лъскав листак, които издигаха върховете си на триста аршина към умиращото слънце. Сред тях мъртвите им събратя оставаха прави, подпирани от живите и увити в саван от повет. Близо до поточето, край което спряхме за нощувка, растителността беше загубила голяма част от планинското си изящество и напомняше за пищността на ниските земи. И понеже бяхме вече достатъчно близо до седловината, така че да я вижда ясно, и вниманието му вече не беше заето изцяло от необходимостта да върви и да се катери, момчето посочи и попита дали ще слизаме там.

— Утре — казах аз. — Скоро ще се мръкне, а предпочитам да пребродим тази джунгла през деня.

Очите му се ококориха при думата „джунгла“.

— Опасно ли е?

— Всъщност и аз не знам. От чутото в Тракс съдя, че насекомите не би трябвало да са толкова досадни като в низините, а и едва ли ще си имаме неприятности с прилепи-вампири. Един мой приятел веднъж го ухапа прилеп-вампир — никак не е приятно. Но пък има големи маймуни и котки и такива неща.

— И вълци?

— И вълци, разбира се. Само че вълци има и на тази височина. И при къщата ви, че и по-високо.

Моментално съжалих, че съм споменал стария му дом, защото нещо от жизнерадостта, която бе започнала да се връща на лицето му, си отиде при тези ми думи. Детето, изглежда, се замисли дълбоко. После каза:

— Когато онези хора…

— Животняците.

Той кимна.

— Когато животняците дойдоха и нападнаха мама, ти веднага ли ни се притече на помощ?

— Да — отвърнах му аз. — Дойдох толкова бързо, колкото ми беше възможно. — Беше вярно, поне в известен смисъл, но въпреки това да го изрека ми причини болка.

— Добре — каза той. Бях му постлал одеяло и сега той легна на него. Завих го добре. — Звездите станаха по-ярки, нали? Стават по-ярки, когато слънцето си отиде.

Легнах до него и погледнах към небето.

— То не си отива всъщност. Просто Ърт отвръща лицето си от него и на нас ни се струва, че слънцето изчезва. Ако не гледаш към мен, това не значи, че съм си отишъл, макар да не ме виждаш.

— Ако слънцето е още там, защо тогава звездите светят по-силно?

От гласчето му разбрах, че се наслаждава на способността си да води подобен сложен разговор, а и на мен ми беше приятно. Внезапно разбрах защо на учителя Палемон му е било приятно да разговаря с мен, когато бях малък. Казах: