Друговремец [bg]

- С радост ще се разделя с това - каза той, търкайки платнения клуп, в който стоеше ръката му. - Претрива ми кожата от дни.

- Учудващо е, че сам не си го свалил. - Заех се да развързвам възлите.

- Боях се, след като така ми се скара, докато ми слагаше първата превръзка - отвърна той дръзко ухилен. - Май каза, че ще ме биеш по задника, ако го докосна.

- Това и ще направя сега, ако не седнеш и не мируваш - отвърнах. Сложих ръце на здравото му рамо и леко нескопосано го придърпах на столчето.

Махнах клупа и внимателно опипах рамото - още бе леко подуто и насинено, но за щастие сякаш нямаше скъсани мускули.

- Ако толкова си нямал търпение да се отървеш от превръзката, защо не ми позволи да я махна вчера следобед? - Тогава това ми се стори странно, както и сега, когато видях почервенялата заради грубия ленен клуп кожа. Вдигнах превръзката предпазливо, но под нея всичко изглеждаше добре.

Той ме изгледа косо и сведе поглед плахо.

- Ами... просто не исках да си свалям ризата пред Алек.

- Срамежлив си, значи? - попитах го сухо и с жест го накарах да вдигне ръка, за да проверя как се движи ставата. Той трепна леко от болка, ала се усмихна на въпроса ми.

- Ако бях, нямаше да седя полугол в стаята ти, нали? Не, заради белезите по гърба ми. -Изгледах го питащо и той обясни: - Алек знае кой съм. Искам да кажа, чувал е, че са ме били, но не е виждал. Но да знаеш не е същото като да го видиш. - Той опипа леко рамото си, без да ме поглежда. Намръщи се. - Може би няма да разбереш какво искам да кажа. Но ако си научил, че един мъж е пострадал, това е просто още нещо, което знаеш за него. За Алек това е като червената ми коса.

Вдигна глава, търсейки някакъв знак, че го разбирам, и продължи:

- Но когато го видиш.. - Той се поколеба, затърси правилните думи. - ...по-лично е, може би, сякаш това имам предвид. Мисля, че ако види белезите, няма да ме вижда, без да мисли за гърба ми. И ще виждам, че си мисли за това и ще си спомня всичко наново, и... - Той спря и сви рамене. - Е, май не го обясних добре, а? Но пък може би много се вживявам. Самият аз не мога да видя белезите, вероятно не са толкова зле, колкото си мисля.

Бях виждала ранени да кретат по улицата на патерици и как хората извръщат погледи от тях - стори ми се, че обяснението не беше лошо.

- Значи нямаш проблем, че аз виждам гърба ти?

- Не, нямам. - Прозвуча леко изненадан и помисли няколко секунди. - Предполагам... може би защото показваш състрадание, но не ме караш да се чувствам жалък.

Търпеливо ми позволи да го заобиколя и да огледам гърба му. Не знам колко лошо си мислеше, че е, но си беше лошо. Дори на светлината от свещите изглеждаше кошмарно, а вече го бях виждала веднъж - но само белезите край рамото. Всъщност покриваха целия му гръб - от раменете до кръста. Някои бледнееха съвсем, само тънки бели ивици, ала най-големите бяха плътни и сребристи, напреки на мускулите. Със съжаление се замислих колко хубав гръб трябва да е бил някога. Кожата му беше светла и стегната, костите и мускулите -здрави и грациозни, раменете - прави и изпънати назад. Гръбнакът му бе гладка, права вдлъбнатина между здравите мускули от двете страни.