Друговремец [bg]

Колъм Макензи. Странен мъж. Образован, дори твърде любезен и тактичен, резервиран, ала здрав като стомана отвътре. Стоманата личеше много по-ясно у брат му Дугал. Роден воин. Ала видиш ли ги рамо до рамо, става ти ясно кой е по-силният. Колъм бе водач, въпреки болестта си.

Синдромът на Тулуз-Лотрек. Никога не бях виждала на живо болестта, ала ми бе описвана. Получила бе името си от най-известния неин представител (който още не беше роден, напомних си) и представляваше дегенеративно заболяване на костите и съединителната тъкан. Болните често изглеждаха нормални, ако и болнави, докато не настъпи ранният пубертет, когато дългите бедрени кости се предаваха под тежестта на торса.

Бледата кожа и ненавременните бръчки също бяха симптом на слабото кръвообращение, с което се характеризираше болестта - както и сухите, мазолести пръсти на ръцете и краката, които вече бях забелязала. Заедно с краката, нерядко се изкривяваше и гръбнакът и причиняваше изключително натрапчиви болки. Припомних си описанието на болестта от учебниците, докато разсеяно приглаждах косата си. Ниска концентрация на бели кръвни телца, по-голяма уязвимост към инфекции, склонност към ранен артрит. Заради лошото кръвообращение и проблемите със съединителната тъкан болните са неизменно стерилни и често полово немощни.

Потокът на мислите ми спря рязко, когато се сетих за Хамиш. „Синът ми“, беше го представил гордо Колъм. Хмм. Може би не беше импотентен. Или пък беше. Но пък за Летиша беше добре, че мъжете Макензи толкова си приличаха.

Ненадейно почукване смути прелюбопитните ми размисли. Едно от вечно мотаещите се наоколо хлапета ме чакаше оттатък прага с покана от самия Колъм. Щяло да има певческо представление в Залата, пишеше в нея, и владетелят на замъка щял да бъда поласкан от присъствието ми.

Любопитно ми бе отново да видя Колъм, в светлината на скорошните ми мисли. Огледах се набързо в огледалото и безрезултатно пригладих къдриците си, след което последвах малкия си водач по студените, лъкатушещи коридори.

Нощем Залата изглеждаше различно, празнична с боровите факли, които припукваха по стените и от време на време просветваха в синьото на терпентиновото масло, което гореше в тях. Огромната камина с многото шишове и котели вече не гъмжеше от активност след вечерята. Шишовете бяха прибрани в големия като пещера комин, а огънят бе само един. Поддържаха го две огромни цепеници.

Масите и пейките бяха преместени малко по-далеч от огнището - явно там щеше да е забавата. Големият резбован стол на Колъм бе разположен недалеч. Самият той седеше в него, с топло одеяло върху краката, а на ръка разстояние - масичка с гарафа и бокали.

Когато ме видя, че се суетя около прага, той ми направи знак да седна на пейка до него.

- Радвам се, че слязохте, Клеър - каза той с приятно неформален тон. - Гуилин ще се зарадва, че някой нов ще чуе песните му, макар ние винаги да го слушаме с удоволствие. -Владетелят на замъка изглеждаше доста уморен - бе отпуснал широките си рамене, а ранните му бръчки изглеждаха още по-дълбоки.