Друговремец [bg]

- Но никога не сте била там, така ли?

Наклоних чашата и поклатих отрицателно глава. Затворих очи и вдишах аромата на виното.

- Не. Не съм срещала никого от роднините си там. - Отворих очи. Той ме наблюдаваше внимателно. - Но това вече съм ви го казвала.

Той кимна, напълно спокоен.

- Така е, казахте ми го. - Очите му бяха прекрасни, наситено сиви, с гъсти черни мигли. Колъм Макензи, така привлекателен, поне до кръста. Погледът ми трепна оттатък рамото му, където на няколко метра от нас съпругата му Летиша и още няколко дами разговаряха оживено с Дугал Макензи. Също много привлекателен, целият.

Върнах вниманието си върху Колъм - той се взираше разсеяно в един от гоблените на стената.

- И както вече ви казах - рекох рязко, - ще ми се колкото може по-бързо да поема обратно към Франция.

- Така ми казахте - повтори той с приятен тон и вдигна гарафата с питащо изражение. Направих жест към средата на чашата, за да покажа, че не искам много, но той отново я -напълни почти до ръба. - А както аз ви казах, госпожо Бюшамп - добави, без да откъсва поглед от виното си, - мисля, че трябва да сте доволна от престоя си тук, докато не ви осигурим нужното за пътуването. Няма нужда да бързаме. Едва пролет е, месеци преди есенните бури да направят прекосяването на Канала рисковано.

Той вдигна очи заедно с гарафата и впери преценяващ поглед в мен.

- Но ако ми дадете имената на роднините си във Франция, може да им изпратя известие. За да очакват пристигането ви.

И така отговори на блъфа ми. Нямах избор, освен да смотолевя нещо като „да, може би по-късно“ и да се извиня набързо, уж за да посетя тоалетната, преди да започнат песните. Точка за Колъм, но играта не беше свършила.

Претекстът ми не бе напълно безпочвен и немалко се лутах из тъмните помещения на замъка, за да открия каквото търсех. Почти опипом поех обратно с чаша вино в ръка и открих една от арките към Залата, но осъзнах, че е в противоположния й край, далеч от Колъм. Предвид обстоятелствата, това ме устройваше чудесно и закрачих през Залата, като се стараех да се смесвам с групички хора, по пътя към една пейка до стената.

В другия край на Залата се появи слабоват мъж, навярно бардът Гуилин, ако се съдеше по малката му арфа. Колъм направи жест и един от прислужниците побърза да донесе столче. Бардът седна и се зае да настройва инструмента си, като подръпваше струните, приближил ухо до тях. Колъм напълни още една чаша от гарафата си и махна на прислужника да я отнесе на певеца.

- „И повика ги той, свирката му да му донесат, и купата с вино, да дойдат и свирачите му трима“1 - изтананиках аз, а девойката Лери ме изгледа странно. Седеше под гоблен с ловец и шест издължени, кривогледи хрътки, гонещи заек.

Докато се настанявах до нея на пейката, махнах към гоблена и попитах закачливо:

- Малко му се престарават, не мислиш ли?

- О! А... да... - отвърна неразбиращо тя и леко се отдалечи от мен. Опитах се да я заговоря приятелски, но тя ми отговаряше едносрично, червеше се и се стряскаше на всяка моя дума. Скоро се отказах и насочих вниманието си към другия край на помещението.