Друговремец [bg]

Бардът продължи:

- И тъй, Юън Макдоналд от Дъндреган се грижел за говедата си в мрака, през нощта, когато жена му родила първородния му син. Вятърът духнал край него и в него той чул въздишката на жена си. Въздишала, както преди да се роди детето, и когато я чул край себе си, Юън Макгрегър се обърнал и хвърлил по вятъра ножа си с Троицата на уста. И жена му паднала невредима на земята до него.

Историята бе приета с дружно възклицание и бързо я последваха разкази за хитрините на Малкия народ, както и за другите им срещи с хората. Някои бяха на келтски, а някои - на английски, явно според звученето, защото всички не просто бяха интересни, но и красиво разказани. Верен на обещанието си, Джейми ми превеждаше келтските разкази, тъй лесно и бързо, че навярно ги бе чувал много пъти.

Една от историите ми направи особено силно впечатление - за мъжа, който излязъл късно през нощта на върха на вълшебен хълм и чул „тъжната, жална“ песен на жена от самите камъни навръх хълма. Заслушал се по-внимателно и чул:

Аз съм жената на господаря на Балнеан,

Малкият народ отново ме открадна.

И мъжът бързо отишъл в замъка на Балнеан и открил, че господарят на дома го няма, няма ги и съпругата му, и бебето им. Мъжът бързо открил свещеник и го отвел на хълма. Свещникът благословил канарите и го поръсил със светена вода. Ненадейно нощта се смрачила и отекнала гръмотевица. Луната излязла иззад един облак и осветила жената на Балнеан, просната изтощена на тревата с детето в ръце. Тя сякаш била изминала много дълъг път, ала не можела да си спомни къде е била, нито как се е върнала.

И други искаха да се включат в разказването, затова по едно време Гуилин спря, за да отпочине и да пийне вино, докато хора от публиката се изреждаха да омагьосват залата с историите си.

Почти не обърнах внимание на повечето. Самата аз бях прехласната в собствените си мисли, които се гонеха и се оформяха под влиянието на вино, музика и легенди за феи.

- И тъй, случи се преди двеста години....

„Във високопланинските легенди всичко е отпреди двеста години - проехтя в спомените ми гласът на преподобния Уейкфийлд. - Същото като „Имало едно време “

И жени в камъните на магически хълмове, пътуващи надалеч, пристигат изтощени, а после не знаят къде са били и как са стигнали дотук.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха и бързо ги разтърках. Двеста години. От 1945 г. до 1743 г. - почти точно толкова. Жени през вълшебните камъни... Винаги ли бяха жени? Досетих се и за друго. Жените се връщаха. Със светена вода, вълшебства или нож във вятъра, връщаха се. Така че може би беше възможно. Трябваше да се върна при каменния кръг. От вълнение малко ми прилоша и посегнах към бокала си, за да се успокоя.