Смъртта на царете [bg]

— Защо дойде? — попита Сервилия, разчупвайки ужасното мълчание.

Колко много отговори на този въпрос беше измислил. Сцена след сцена се разиграваха във въображението му в нощта: да я оскърби, да я презре, да я прегърне. Никоя от тях не го беше подготвила за истинския миг.

— Когато бях дете, се мъчех да си представя каква си. Исках да те видя, поне веднъж, само да знам каква си. Исках да знам как изглеждаш.

Чу гласа си да потрепва и го разтърси гневна конвулсия. Нямаше да се посрами. Нямаше да говори като дете на тази жена, на тази уличница.

— И аз винаги мислех за тебе, Марк — каза тя. — Написах ти много писма, но така и не ги изпратих.

Брут овладя мислите си. Никога не беше чувал името си от устата й — сега беше първият път. Това го ядоса и гневът му му позволи да й говори спокойно.

— Какъв беше баща ми? — попита той.

Тя вдигна очи към стената на простата стая, където седяха.

— Добър човек. Силен и пъргав, като тебе. Познавах го само две години, преди да умре. Много се радваше, че има син. Даде ти име и те занесе в храма на Марс, за да те благословят жреците. Разболя се същата година и си отиде, преди да настъпи зимата. Лекарите не успяха да го спасят, но накрая почти не страда.

Брут усети как очите му се изпълват със сълзи и ги избърса сърдито. Тя продължи:

— Аз… не можех да те отгледам. Самата аз бях дете, не бях готова, не бях способна да бъда майка. Оставих те на неговия приятел и избягах.

Гласът й секна и тя избърса очите си.

Брут я наблюдаваше със странно чувство на отдалеченост, сякаш нищо, което тя правеше или казваше, не можеше да го докосне. Гневът се беше оттекъл и той беше съвсем спокоен. Имаше обаче един въпрос, който трябваше да зададе и който сега дойде лесно на устата му.

— Защо не дойде, защо не ме взе, докато бях малък?

Тя мълча дълго. Бършеше очите си. Накрая можа отново да го погледне. Държеше главата си с крехко достойнство.

— Не исках да се срамуваш.

Необикновеното му спокойствие отстъпи пред емоциите, които го разтърсваха.

— Възможно е — прошепна той прегракнало. — Чух да говорят за тебе, много отдавна. Опитах се да се престоря, че е грешка, помъчих се да те отстраня от мислите си. Значи е вярно, че ти…

Не можеше да изрече думите, но тя се напрегна и очите й блеснаха.

— Че съм уличница? Може би. Някога бях, макар че когато мъжете, с които лягаш, са достатъчно силни, те наричат куртизанка или дори компаньонка.

Изкриви презрително уста.

— Помислих, че може да се срамуваш от мене, и не можех да понеса това от сина си. Не очаквай аз да изпитвам този срам. Твърде отдавна загубих чувството за срам. Бих изживяла живота си различно, ако можех, но не познавам човек, който да не е имал подобни безполезни мечти. Сега няма да живея с наведена глава! Дори заради тебе.

— Защо ме помоли да дойда днес? — попита внезапно Брут. Не можеше да повярва, че е откликнал на призива й с такава готовност.