Нови римски разкази [bg]

На Виа дел Парионе ме очакваше разочарование: вече беше късно, минаваше един и дюкянът на Джезуалдо беше затворен. Сега валеше малко по-слабо и аз, механично, повече по силата на навика, извиках обичайното „Празни бутилки събирам“, тикайки количката по лъскавите мокри павета.

Усетих устата си пресъхнала, сърцето ми биеше, а краката не ме държаха. Тъкмо минавах покрай една кръчма и ми мина през ум да хапна нещо, да се успокоя и да подредя мислите си. Речено - сторено: оставих количката в чупката на една сграда и влязох в кръчмата.

В кръчмата нямаше почти никого, седнах в полутъмния ъгъл и поръчах агнешко с картофи и четвърт вино. Тогава, след първата хапка месо и първата глътка вино, внезапно почувствах нещо като нетърпимост. „Ето - помислих си - стигнах дъното на унижението, точно както исках: аз съм крадец, видяха ме, търсят ме. И съм сгоден за най-грозната жена в Рим и понеже ще се наложи да се крия, скоро ще остана и без работа.“ Това разсъждение ме държа замаян известно време с неподвижен поглед и с вилица във въздуха. После завърших обеда, платих и си тръгнах.

Дъждът беше спрял, един слънчев лъч слизаше между тъмните сгради и блестеше върху травертина, по камъчетата, по парапетите. Видях веднага количката на няколко крачки понататък - група деца я бяха наобиколили и правеха нещо. Приближих се, те се разбягаха на всички страни като врабчета и тогава видях, че брезентът е махнат, китайската ваза не е увита, а гърлото на гърнето е запушено с тапа. Нямах време да мисля, защото неочаквано отекна много силен гръм, нещо в количката избухна и това, което избухна и се разхвърча на хиляди парчета, бе гърнето. В същото време децата крещяха от радост и тичаха по улицата, а аз с провиснали ръце гледах тази касапница. Беше стара шега: слага се парченце карбид в бутилка, върху него се плюе,

бутилката се затваря и след малко тя експлодира. Стара шега, но сега гърнето бе погубено.

Изведнъж ми стана ясно: не само вазата си отиде, приключи и онзи период от живота ми, когато бях вехтошар събирач на бутилки, обичах Мариета и откраднах вазата. Оставих количката на мястото и; виждаше ми се странно, че не опъвам ръце да я тикам. Отидох направо при приятеля ми Джезуалдо, живееше наблизо, на Виа дела Паче. Виждайки ме тъй потресен, той ме попита какво е станало. Отвърнах: