Нови римски разкази [bg]

Възразих:

- Опит... поне да беше умряла... А то: направили са и промивка на червата и вече си е вкъщи.

А той:

- Да, но е графиня.

Накратко, оставих се да ме убеди и щом отидохме в галерията, започнах да подвиквам:

- Опит за самоубийство на една графиня... с всички подробности.

Виждали ли сте Ромилдо? Изскача от другата страна, крещейки до прегракване:

- Правителството в криза... оставка... оставка.

Естествено, моята графиня не издържа срещу неговото правителство и така той продаде всичките си вестници, а моите останаха. По-късно взех вестника и затърсих: в края на една колонка открих няколко реда от еди-кой си, че ако някои факти се окажат верни и някои хора направят нещо си, тогава и само тогава правителството би могло да се окаже в криза. И това е само един измежду хилядите пример. Ще попитате: защо? Няма отговор. Отговорът се крие в неговия лукав характер, жаден за отдушник. И понеже хитреците се разтоварват за сметка на безхитростните, Ромилдо се разтоварваше за моя сметка. Не му се сърдех, дори през цялото време се опитвах да му бъда приятел. Веднъж той ми каза:

- Силвано, не те разбирам... в лице те вземам за шаран, а ти, вместо да се разсърдиш, си оставаш приятел... Какво тече във вените ти? Прясна вода ли? Нямаш ли достойнство, гордост? Наистина не те разбирам.

Отвърнах му искрено:

- Не знам защо е така... но не мога да те ненавиждам. Напротив, колкото по-лошо се държиш, толкова повече се привързвам.

Той:

- Да видим: дори и ако ти кажа, че ти отнех Джезуина?

Станах огнено червен и процедих:

- Да.

Тогава той заключи:

- Ее, смятай, че наистина ти я отнех и да не говорим повече за това.

В онзи момент не му повярвах, взех го за поредната злонамереност; но после разбрах, че е вярно. Джезуина беше от онези момичета, които обикалят ресторантите и кафенетата и предлагат цветя; гледах на нея почти като на годеница. Не беше хубава: дребничка, с кръгло бледо и измъчено лице, с грацилно тяло, но силни крака, навярно защото много вървеше по цял

ден, все чорлава, неизменно облечена в опъната по нея блузка, цялата в кръпки и безформена пола. Не беше хубава, но привличаше може би защото беше едновременно и жена, и дете. Сред цветарките Джезуина беше нещо като Ромилдо сред вестникарчетата: хитруша, с изкусен език, по-настойчива от комар, способна да преследва някоя двойка по цялата Виа Венето, докато младежът, за да не се покаже стиснат, не купи букет цветя от нея. Запознах се с нея, докато продавах вестници в богатите квартали. Повярвах и, че ме обича, запознах я с Ромилдо. Както казах, не допусках, че ще ми я отнеме. Но само след няколко дни ги видях, докато търсех къде на спокойствие около Вила Боргезе да си изям сандвича. Седяха на една пейка в неосветено място. Тя държеше на коленете си полупразна кошничка, той - непродадените вестници. Прегръщаха се точно като двама влюбени. Изненадан, не се сдържах и възкликнах: