Нови римски разкази [bg]

А тя въздишаше постоянно, когато се хранех; знаех какво искаха да кажат нейните въздишки и губех търпение:

- Какво искаш от мен? Не знаеш ли, че за бутилките плашат малко? Имай търпение... полека-лека ще събера пари и тогава ще се оженим.

Тя не отговаряше, наливаше ми да пия и пак ме гледаше. Веднъж, когато въздишаше както обикновено, и казах направо:

- Слушай, преди време говорих с мой приятел, Джезуалдо. Има дюкян на Виа Парионе. Та Джезуалдо твърди, че ако му занеса една от тези вази във витрината, ще се погрижи да я продаде на някой антиквар и да ми я платят много добре... какво мислиш?

Тя ме погледна с нейните кръгли очи точно като куче, от което господарят иска нещо, но то не го разбира. После изрече:

- Но това се нарича кражба.

Отвърнах:

- Е, да не преувеличаваме... той има толкова вази... няма и да забележи... Ако разменя онази, дето е сама в централната витрина, с друга подобна от пълните витрини, как ще забележи?

Продължих да говоря в този дух и обяснявах как с парите от вазата ще направим крачка напред към това да се съберем. Тя наклони глава. Изглежда разсъждаваше. Накрая вдигна лице и видях, че е мокро от сълзи: плачеше.

- Винаги съм била почтена - заекна тя. - Взема ли вазата, как повече да се нарека такава?... Господинът има такова доверие в мен, а аз да предам доверието му... няма да мога дори да се гледам в огледалото.

Изплъзна ми се:

- Толкоз по-добре, защото в огледалото няма да видиш нищо хубаво.

При тези думи тя заплака по-силно, а аз, като се упреквах, я погалих:

- Няма да правим нищо... не плачи. За мен ти си найхубавата жена.

Тогава тя ми се усмихна и с усмивката изглеждаше още погрозна, точно както един слънчев лъч прави да изглежда погрозно небето, забулено от черни облаци.

През следващите дни обаче отново повдигнах въпрос за вазата. Не знам защо толкова държах да я взема. Дълбоко в себе си не желаех да се оженя за Мариета. Правех го вероятно защото бях обезверен и, както вече споменах, се стремях да стигна дъното или ми харесваше да съм жесток с Мариета; или по друга, необяснима за мен причина. Накратко, измъчвах я, повтарях и, че ако не открадне вазата, значи не ме обича. Най-накрая тя се реши. Но виж какви са жените: малко преди това плачеше само при мисълта как ще загуби почтеността си, а после не само се съгласи, но действаше като отприщена и сякаш и хареса. Случи се една сутрин. Господинът беше поканен на обед навън. Мариета ме хвана за ръка, заведе ме в главната зала, завъртя някакво ключе: изведнъж в мрака светна само витрината, която пазеше онази ваза в центъра на залата. Приближих се и разгледах вазата: най-обикновена, без позлата, без орнаменти, мътно зелен мат, с широка издута част и тънко гърло; в стомни с подобна форма на село наливат вода. Тази ваза стоеше върху перфорирана поставка от ценно дърво, под нея имаше червено кадифе, но вазата, независимо от поставката и кадифето, си оставаше най-обикновен глинен съд. Погледнах