Врагове по неволя [bg]
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- ISBN: 9547690647
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Врагове по неволя [bg]». Краткое содержание книги:
След това и двамата чухме стъпките по металната рампа, която водеше към килията. Стъпките бяха тежки като олово. Бяхме прекарали насаме почти цял час. Трябва да беше онова грамадно животно.
— Добре ли се отнася с теб? — попитах.
— А, той изглежда по-страшен, отколкото е в действителност. Бива си го. Даже всъщност донякъде го харесвам.
Аз се изкикотих и той бързо добави:
— Разбира се, харесвам го като брат. Само като брат.
Когато вратата се отвори, и двамата се заливахме от смях. Корейският главорез подуши въздуха, видя смачканата опаковка от „Макдоналдс“ и празните бирени кутийки и ме изгледа страховито. Свих рамене, защото при дадените обстоятелства нямаше смисъл да отричам престъплението си. След това бръкнах в куфарчето, извадих последната кутийка „Молсън“ и му я подадох.
— Запазих я за теб — рекох боязливо, докато я отварях с онова приятно „пшшшт“.
Той я взе от ръката ми и я изпи на един дъх.
Оставих Томи Уайтхол сам в килията му, където несъмнено щеше да продължи да се катери по стените. Едрият кореец ме поведе навън, а аз започнах да изброявам наум какво съм постигнал. Бях се възползвал от самотата на Уайтхол, от физическия му глад, от податливостта му към алкохола, за да го измъкна от каменното му мълчание. Поне си мислех, че беше подействало. И преди Карлсън да се усети, щях да съм спечелил нашия клиент.
Но и Уайтхол беше постигнал нещо. Усетих се, че го харесвам. Това отчасти се дължеше на историята, която ми беше разказал Ърни, а отчасти — на факта, че трябваше да го защитавам, което само по себе си прави човек по-податлив на съчувствието. Но нещо се дължеше и на самия Уайтхол. Нямаше да бъда първият адвокат, измамен от клиента си, но той ми се виждаше порядъчен, искрен човек. И за пръв път се запитах дали е възможно, противно на всички доказателства, наистина да е невинен.
Не бях променил мнението си. Просто допуснах тази идея.
18
Свърших работата само с два кратки телефонни разговора.
Първият беше до Американската адвокатска асоциация. Плащате си двеста долара годишен членски внос и ставате член на клуба. В замяна веднъж на шест месеца получавате брошура с правните въпроси, за които асоциацията в момента лобира във Вашингтон, държат ви в течение на юридическата практика и поддържат регистър на всички юристи, които са оторизирани да практикуват право в Съединените щати.
Освен ако Кийт Мерит нямаше малка частна практика във Флорида, специализирана в медицински правонарушения, или ако не беше завършил колежа „Дюк“ през 1932 година и в асоциацията не го смятаха за починал от старост, той не фигурираше и никога не беше фигурирал в списъка на практикуващите американски юристи. Единствената друга възможност беше да не е издържал изпита за правоспособност или изобщо да не се беше явявал на него. Но когато се обадих в юридическия факултет на университета в Йейл, където според Катрин се беше сдобил с дипломата си, оттам ми съобщиха, че само шестима души с фамилията Мерит са завършили този прочут университет.
И нито един от тях не се казваше Кийт.
Не че не се доверявах на Катрин, но имах право да се съмнявам. Когато познаваш един човек така, както аз я познавах, надушваш капаните отдалеч.
И така, кой беше Кийт Мерит, по дяволите? И защо го бяха хвърлили под колелата на онази кола? Колкото и да ми се искаше да се заровя в тези въпроси, бях прекалено зает.
Трябваше ми помощ. Трябваше ми човек находчив, хитър и доверен. Последното изключваше Катрин, както и всички от нейната клика. Оставаше само Имелда. Тя беше много надарена и с трите качества, макар че третото напоследък сериозно й куцаше. Затова отидох в помещението с табелата „Внимание, гейове!“ и я повиках с пръст. Тя навъсено ме последва навън и натам, накъдето се бях запътил, тоест наникъде. Но преди да успея да обеля и дума, Имелда се сопна:
— Какъв ти е проблемът, по дяволите? Разхождаш се насам-натам с такъв вид, сякаш са ти заврели тухла в задника.
— О, значи си забелязала — отвърнах саркастично. — Да не би да си забравила, че аз съм човекът, за когото работиш от осем години? Онзи, който те извика тук? Онзи, който носи същата униформа като теб?
— Не съм забравила.
— По дяволите, Имелда, тези хора ме карат да се чувствам неудобно.
— Кои хора? Имаш предвид Али и Мария ли? — отвърна невинно тя.
— Да, същите — рекох. — Не си ли забелязала нещо странно в тях? Имам предвид нещо наистина странно.
— Имаш предвид, че са жени юристи? И какво? Ако питаш мен, всички юристи са напълно чалнати.
— Нека да ти помогна малко. Когато си била детенце, майка ти не е ли провеждала един от онези неудобни разговори за цветенца и пчелички? Не си ли забелязала, че и на двете жилата са им обърнати навътре?
— О — спря се тя, нагласи очилата на носа си и ме изгледа проницателно. — Искаш да кажеш, че са лесбийки ли?
— Точно така, мамка му! Точно това имам предвид!
— Хм — поклати глава тя, сякаш бях казал нещо абсурдно. — За мен това не е проблем.
— Така ли?
— По дяволите, в армията винаги е имало сума лесбийки.
— И това не е проблем за теб?
— Че защо да ми е проблем? Нали си вършат работата?
Започнах да губя търпение.
— Само не ми казвай, че Али и Мария не те дразнят. Господи, достатъчно е само онази грамадната да влезе в някоя стая и мазилката почва да пада. Другата пък е толкова кисела, че очите ми се насълзяват!
— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — каза Имелда и изведнъж се закова на място.
— Не мисля, че имам някакъв проблем.
— О, имаш. Проблемът ти е, че си бял мъж.
Отвърнах подчертано спокойно:
— Имелда, това няма нищо общо с…
— Как ли пък да няма! Никога не си страдал от предразсъдъците на другите.
— Нека ти цитирам прославения Колин Пауъл: „Цветът на кожата е физическо качество. Хомосексуализмът е поведенческо качество.“ Той е чернокож, доколкото си спомням. И не изпитва много добри чувства към гейовете.
— Няма правило, че само белите могат да мислят ирационално — контрира Имелда. — Може би е, защото си мъж.
— Е, не може и така, и иначе! — сопнах се аз. — Първо казваш, че ставало дума за белите мъже. А сега пък — изобщо за мъжете.
Тя присви очи, изгледа ме косо и наклони глава. С Имелда трудно се водят философски спорове — или каквито и да било спорове. Освен ако не искаш да си тръгнеш с два счупени крака.
— Нека те попитам нещо — рече тя.
— Какво?
— Виждал ли си ме някога с мъж?
— А?
— С мъж. Едно от онези същества с ръжен и две топки между краката.
— Много добре знам какво означава „мъж“ — отвърнах грубовато. — Виждал съм те с мъже, разбира се.
— Не, виждал ли си ме да ходя с конкретен мъж?
— Ами, ъъъ, не. И какво от това?
— Не си ли се замислял по този въпрос? Никога ли не си се чудил как така дъртата Имелда, на четирийсет и девет години, си няма мъж?
— Какво искаш да кажеш? — попитах и се задавих.
Започвах да подозирам нещо, но то просто не можеше да бъде вярно. Не и Имелда Пепърфийлд. Не и моята доверена дясна ръка, способната ми помощничка, Четвъртъкан, Петкан и прочие.
— Ти не можеш да питаш, а аз пък не трябва да отговарям. Това е правилото, нали? — рече самодоволно тя.
— О, господи — изстенах, изведнъж изправен пред неизбежната истина.
Добре де, никога не я бях виждал с мъж, но не ми беше хрумвало да си го обяснявам с такива задни мисли. Смятах, че е толкова самоотвержена професионалистка, че все едно е омъжена за армията. Или че е толкова упорита и решителна жена, че не би могла да си намери мъж, който да не се бои от нея.
Без да каже нещо друго, тя изведнъж закрачи отново. Побързах да я настигна.
— Хей, почакай.
Тя хладно ме изгледа през рамо.
— Нямам какво да добавя — обяви студено.
— Не, аз… ъъъ… почакай, по дяволите!
Тя се спря и се обърна.
— Какво?
— Трябва да те попитам още нещо — заекнах, неспособен да осмисля онова, което току-що ми бе казала.