Врагове по неволя [bg]

И нито един от тях не се казваше Кийт.

Не че не се доверявах на Катрин, но имах право да се съмнявам. Когато познаваш един човек така, както аз я познавах, надушваш капаните отдалеч.

И така, кой беше Кийт Мерит, по дяволите? И защо го бяха хвърлили под колелата на онази кола? Колкото и да ми се искаше да се заровя в тези въпроси, бях прекалено зает.

Трябваше ми помощ. Трябваше ми човек находчив, хитър и доверен. Последното изключваше Катрин, както и всички от нейната клика. Оставаше само Имелда. Тя беше много надарена и с трите качества, макар че третото напоследък сериозно й куцаше. Затова отидох в помещението с табелата „Внимание, гейове!“ и я повиках с пръст. Тя навъсено ме последва навън и натам, накъдето се бях запътил, тоест наникъде. Но преди да успея да обеля и дума, Имелда се сопна:

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? Разхождаш се насам-натам с такъв вид, сякаш са ти заврели тухла в задника.

— О, значи си забелязала — отвърнах саркастично. — Да не би да си забравила, че аз съм човекът, за когото работиш от осем години? Онзи, който те извика тук? Онзи, който носи същата униформа като теб?

— Не съм забравила.

— По дяволите, Имелда, тези хора ме карат да се чувствам неудобно.

— Кои хора? Имаш предвид Али и Мария ли? — отвърна невинно тя.

— Да, същите — рекох. — Не си ли забелязала нещо странно в тях? Имам предвид нещо наистина странно.

— Имаш предвид, че са жени юристи? И какво? Ако питаш мен, всички юристи са напълно чалнати.

— Нека да ти помогна малко. Когато си била детенце, майка ти не е ли провеждала един от онези неудобни разговори за цветенца и пчелички? Не си ли забелязала, че и на двете жилата са им обърнати навътре?

— О — спря се тя, нагласи очилата на носа си и ме изгледа проницателно. — Искаш да кажеш, че са лесбийки ли?

— Точно така, мамка му! Точно това имам предвид!

— Хм — поклати глава тя, сякаш бях казал нещо абсурдно. — За мен това не е проблем.

— Така ли?

— По дяволите, в армията винаги е имало сума лесбийки.

— И това не е проблем за теб?

— Че защо да ми е проблем? Нали си вършат работата?

Започнах да губя търпение.

— Само не ми казвай, че Али и Мария не те дразнят. Господи, достатъчно е само онази грамадната да влезе в някоя стая и мазилката почва да пада. Другата пък е толкова кисела, че очите ми се насълзяват!

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — каза Имелда и изведнъж се закова на място.

— Не мисля, че имам някакъв проблем.

— О, имаш. Проблемът ти е, че си бял мъж.

Отвърнах подчертано спокойно:

— Имелда, това няма нищо общо с…

— Как ли пък да няма! Никога не си страдал от предразсъдъците на другите.

— Нека ти цитирам прославения Колин Пауъл: „Цветът на кожата е физическо качество. Хомосексуализмът е поведенческо качество.“ Той е чернокож, доколкото си спомням. И не изпитва много добри чувства към гейовете.

— Няма правило, че само белите могат да мислят ирационално — контрира Имелда. — Може би е, защото си мъж.

— Е, не може и така, и иначе! — сопнах се аз. — Първо казваш, че ставало дума за белите мъже. А сега пък — изобщо за мъжете.

Тя присви очи, изгледа ме косо и наклони глава. С Имелда трудно се водят философски спорове — или каквито и да било спорове. Освен ако не искаш да си тръгнеш с два счупени крака.

— Нека те попитам нещо — рече тя.

— Какво?

— Виждал ли си ме някога с мъж?

— А?

— С мъж. Едно от онези същества с ръжен и две топки между краката.

— Много добре знам какво означава „мъж“ — отвърнах грубовато. — Виждал съм те с мъже, разбира се.

— Не, виждал ли си ме да ходя с конкретен мъж?

— Ами, ъъъ, не. И какво от това?

— Не си ли се замислял по този въпрос? Никога ли не си се чудил как така дъртата Имелда, на четирийсет и девет години, си няма мъж?

— Какво искаш да кажеш? — попитах и се задавих.

Започвах да подозирам нещо, но то просто не можеше да бъде вярно. Не и Имелда Пепърфийлд. Не и моята доверена дясна ръка, способната ми помощничка, Четвъртъкан, Петкан и прочие.

— Ти не можеш да питаш, а аз пък не трябва да отговарям. Това е правилото, нали? — рече самодоволно тя.

— О, господи — изстенах, изведнъж изправен пред неизбежната истина.

Добре де, никога не я бях виждал с мъж, но не ми беше хрумвало да си го обяснявам с такива задни мисли. Смятах, че е толкова самоотвержена професионалистка, че все едно е омъжена за армията. Или че е толкова упорита и решителна жена, че не би могла да си намери мъж, който да не се бои от нея.

Без да каже нещо друго, тя изведнъж закрачи отново. Побързах да я настигна.

— Хей, почакай.

Тя хладно ме изгледа през рамо.

— Нямам какво да добавя — обяви студено.

— Не, аз… ъъъ… почакай, по дяволите!

Тя се спря и се обърна.

— Какво?

— Трябва да те попитам още нещо — заекнах, неспособен да осмисля онова, което току-що ми бе казала.