Врагове по неволя [bg]

19

Корейците могат да бъдат ужасни бюрократи, когато им отърва, тоест през повечето време. Но понякога, когато поискат, могат да решават проблемите мигновено, затова моята молба да се срещна с министъра на отбраната Ли Юнг Ким и съпругата му в техния дом беше одобрена за броени часове.

Беше очевидно, че за това е било необходимо лично решението на самия министър Ли. Предположих, че е одобрил молбата ми, воден от любопитство, или пък защото искаше да се възползва от възможността да ми смачка фасона — както за това, че се бях държал толкова грубо с него, така и защото помагах в защитата на човека, който жестоко беше убил неговия син.

В шест часа вечерта, облечен в най-добре колосаната си униформа и обут с най-блестящите си ботуши, стоях притеснено точно по средата на изтривалката пред входната му врата. Сградата, построена от зеленясали червени тухли, беше по-голяма от обичайните корейски къщи, особено в центъра на Сеул, макар че би изглеждала малка и твърде невзрачна в някой квартал на американската средна класа. Корейците не обичат да парадират с богатство, затова живеят доста непретенциозно, с едно изключение — колите и телевизорите. Направо са луди по мерцедеси и сонита.

Тъй като навремето съм посещавал корейски домове, предприех предварителни мерки за спазване на обичаите, наведох се и наполовина развързах връзките на ботушите си, за да съм готов бързо да ги събуя. Това е един от азиатските обичаи и тъй като съм светски човек, знам много добре какво трябва да правя.

Позвъних и ми отвори един стегнат майор от корейската армия, запасан с 38-калибров пистолет. Беше облечен в корейска бойна униформа, а ако се съдеше по мускулестата му фигура, навярно беше подбран от Специалните бойни части — едно от най-коравите и смъртоносни военни поделения в света. Този тип навярно можеше да строши десет тухли с носа си. Забелязах също, че ходеше обут в къщата. Забелязах го веднага след като видях, че гледа с любопитство моите почти изцяло развързани ботуши.

— Здравейте, аз съм майор Шон Дръмънд — съобщих, — Имам назначена среща с министъра и мисис Ли за шест часа.

— Знам кой сте — отвърна той на добър английски. — Съветвам ви да си завържете ботушите, за да не изглеждате толкова тъпо.

— Ъъъ, да, разбира се — измърморих, клекнах и завързах връзките колкото можех по-бързо с пъргавите си пръсти.

Винаги съм твърдял, че нищо не може да се сравни с отличното първо впечатление.

— Последвайте ме — каза той, когато приключих.

Както повечето корейски домове, и този беше слабо осветен и семпло обзаведен със старинни корейски шкафове и артистични украшения. По стените бяха окачени свитъци с надписи, планински пейзажи и вездесъщите летящи жерави. Очевидно вкусовете на семейство Ли клоняха към традиционните.

Майорът ме поведе по коридора и двамата преминахме през всекидневната към трапезарията, от която се излизаше на покрита веранда. Видях двама възрастни хора, които седяха и пиеха чай.

Майорът се отдръпна встрани и ме остави да продължа сам, но остана близо до мен, като добър бодигард. Така става, когато живееш в страна, известна с честите си преврати и опити за преврати, да не говорим за терористичните нападения, които от време на време организират лошите момчета от Севера.

Министър Ли се изправи и прекоси стаята, за да се ръкува с мен. Изражението му беше сериозно, без усмивка, но издаваше любопитство.

— Добре дошли в моя дом. Позволете да ви представя жена си — изрече вежливо той.