Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Докато обмисляше онова, което Никълъс бе казал за приятеля си, тя му подаде кутията „Житан“: – След като и ти си бил тук през 1940 година, не само О’Фарел е бил смелчага.

Страните на Никълъс поруменяха и той взе една цигара.

— С О’Фарел се запознахме в университета – каза той. – И двамата бяхме членове на авиационния клуб в Харвард. Толкова бе досадно да седя в Америка, когато знаех, че тук нямате достатъчно пилоти, а притежавах уменията, които КВС изискваха, и да ми се каже, без конкретна причина, че не мога да ги използвам. Една вечер си помислих: „Да вървят по дяволите“. О’Фарел също дойде. Вероятно и двамата бяхме изпили твърде много уиски – добави той, сякаш се стараеше да омаловажи постъпката им.

— Предполагам, уискито е изветряло много преди да стигнете в Канада – каза спокойно тя.

Страните на Никълъс поруменяха още повече и Скай почувства почти непреодолим порив да го прегърне, да го притисне в обятията си толкова силно, както в пещерата в деня, в който бе заминал от Англия, за да му благодари подобаващо и да даде израз на всичко, което чувстваше в този момент – гордост от своя приятел и непреодолимата сила на обичта, която винаги бе изпивала към него. Навремето изразяваше чувствата си, като му даваше своя залив, своята майка, самолета си и понякога – най-бързия рак отшелник за участие в състезанието. Сега нямаше представа как да го направи.

— Нямаше да взема О’Фарел в моята ескадрила, ако не беше смел – каза Никълъс, като се извърна от прозореца, за да я погледне в лицето и да върне разговора към началото. – И ако можех, със сигурност щях да взема и теб.

Неговата искреност я накара да се загледа в самолета „Халифакс“ навън, вместо в него.

— Хубаво би било – каза тя тихо. – Много по-добре, отколкото да съм тук.

Никълъс отиде до края на масата и вдигна някакъв буркан: – Това ще бъде най-трудната ми задача – каза той. – Знам как ще изглеждат тук и може би това е нещо незначително, като се има предвид, че ти искаше да ми дадеш шала си, но ги донесох за теб – подаде й буркана.

Беше пълен с малки раковини, каквито Скай навремето събираше. Те блестяха на слънцето като детството и лятото и света отпреди войната. Тя погледна безмълвно Никълъс, а всички сълзи, които упорито бе потискала през изминалия месец, се готвеха да рукнат и да разрушат язовирния бент на нейния самоконтрол.

— Нося ги със себе си откакто напуснах Корнуол – каза той, като бързо докосна бузата й. – Мислех, че нещо от дома може да помогне.

Отне й цяла минута, преди да успее да проговори, и когато го направи, му каза истината, както винаги:

— Днес за пръв път ще пилотирам сама „Халифакс“. През целия ден мислех, че имам нужда от нещо, което да ми напомня коя е Скай Пенроуз, така че да не катастрофирам и да осуетя шансовете на жените да управляват някога четиримоторен бомбардировач. Това – погледна надолу към буркана, – е точно нещото, от което имах нужда.