Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Като че ли конструкцията е почти завършена — каза Ян. — Кога ще я обличате с кожа? Предполагам, че вече сте уловили кашалот, след като са ви известни размерите.
Тази бележка позабави отговора на Съливан.
— Ние дори не сме и мислили да ловим кашалот. А и китовете нямат кожа в обичайния смисъл на думата. Едва ли ще ни се удаде да облечем този скелет с ципа, каквато има рибеният мехур, само че с дебелина двадесет сантиметра. За целта ще използваме пластмаса, която старателно ще оцветим. Когато приключим, никой няма да може да забележи подмяната.
Ян си помисли, че в такъв случай по-разумно би било Свръхвладетелите да направят снимки, а експонатите сами да изработят по тях на своята планета. Но може би техните товарни кораби се връщат вкъщи празни, така че спокойно могат да вземат обратно дреболия от рода на двадесетметров кашалот. Изглежда, когато разполагаш с такива сили и възможности, не си струва да икономисваш по този начин…
Професор Съливан стоеше до една от големите фигури, които си оставаха загадка за археолозите от времето, когато е бил открит остров Пасха. Каменният цар, бог или каквото беше той, сякаш следеше с незрящите си очи погледа на Съливан, който се любуваше на своето творение. Съливан с основание се гордееше с плода на своя труд — бе жалко, че скоро тази грамада щеше да бъде завинаги недостъпна за човешките очи.
Изглеждаше така, сякаш някой пиян скулптор е въплътил видение, мярнало се в замъгленото му съзнание. И все пак това беше точно отражение на живота, а скулптор — самата природа. Преди да се появи усъвършенстваната подводна телевизия, хората рядко виждаха нещо подобно и то само в кратките мигове, когато великаните, разгорещени от някоя схватка, изплуваха на повърхността. Борбите обикновено се разиграваха в безкрайната нощ на океанските дълбини, където кашалотите ловуват. А плячката им обикновено не желае да бъде изядена…
Огромната паст на кашалота с издадена долна челюст, назъбена като трион, бе широко разтворена, готова да погълне тялото на жертвата. Главата почти не се различаваше под мрежата от бели извиващи се месести пипала — исполински октопод отчаяно се бореше за живота си. Там където пипалата бяха обхващали тялото на кашалота, се виждаха мъртвешко бледи кръгли следи от смукалата на октопода. Диаметърът им бе над двадесет сантиметра. От едното пипало беше останала само основата и не бе трудно да се предвиди изходът от този двубой. В битката между двете най-големи твари на земята победител винаги беше кашалотът. Колкото и мощни да бяха пипалата му, октоподът имаше само една надежда — бягство, преди неумолимо работещата челюст да го е разкъсала на парчета. Огромните половин метър в диаметър очи на октопода безизразно се бяха втренчили в палача, макар че противниците едва ли можеха да се виждат в тъмнината на океанските бездни.
Тази композиция с дължина повече от тридесет метра беше оградена със специална алуминиева клетка и овързана с въжета. Оставаше само да се подхване от подемния кран. Всичко бе подготвено за Свръхвладетелите. Съливан се надяваше, че те няма да се забавят — очакването ставаше мъчително.
Някой излезе от кабинета под яркото слънце и го потърси. Съливан отдалече позна своя стар помощник и тръгна към него.
— Тук съм, Бил. Има ли нещо?
Другият, явно доволен, подаде листа на радиограмата.
— Приятна новина, професоре! Оказват ни висока чест. Ще пристигне Попечителят. Иска лично да види нашия експонат преди изпращането. Представяте ли си — какъв успех! Това ще бъде много полезно за нас, когато поискаме да ни възложат и други задачи. Признавам, че отдавна се надявах на нещо подобно.
Професор Съливан преглътна буцата, която заседна в гърлото му. Той нямаше нищо против славата, но този път тя можеше да се окаже излишна.
Карелен се спря пред главата на кашалота и огледа грамадната му тъпа муцуна и осеяната с жълти зъби челюст. Като се стараеше да изглежда спокоен, Съливан се опитваше да разбере какво си мисли в момента Попечителят. Като че ли се държеше естествено, нямаше признаци на подозрителност и пристигането му можеше да се обясни много просто. Но на Съливан така му се искаше Карелен да си ходи колкото може по-скоро!
— На нашата планета нямаме такива големи животни — каза Карелен. — Това е една от причините да ви помолим да направите тази композиция Моите… ъ-ъ… съотечественици много ще я харесат.