Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Предполагах, че гравитацията при вас е по-малка и бихте могли да имате и по-големи зверове. Ето, самите вие сте доста по-едри от нас.
— Да, но ние нямаме океани. А когато става дума за размери, сушата не би могла да се сравнява с океана.
„Абсолютно правилно — помисли си Съливан. — И тази новост, че на тяхната планета няма морета, като че ли никой не я знаеше. На Ян ще му бъде много интересно.“
В тази минута Ян тревожно наблюдаваше всичко с бинокъл от една колиба на около километър разстояние. Опитваше да се самоуспокои, че няма нищо страшно и даже при тази внимателна проверка кашалотът няма да издаде своята тайна. А може би Карелен внезапно бе заподозрял нещо и сега си играеше с Ян като котка с мишка?
И Съливан бе обхванат от подобно съмнение, когато Попечителят надзърна в раззинатата паст на кашалота.
— Във вашата Библия — каза той — има забележителен разказ за един юдейски пророк, някой си Йона, който бил хвърлен от кораб в морето, но там бил погълнат от кит и се появил на брега цял и невредим. Според вас, може ли тази легенда да се основава на истинско събитие?
— Предполагам — внимателно отвърна Съливан, — че това е единственият писмено регистриран случай, когато китоловец е бил погълнат от кит и се е измъкнал без лоши за него последствия. Разбира се, ако той е престоял вътре повече от няколко секунди е щял да се задуши. Освен това му е провървяло изключително много, че не е попаднал между зъбите на кита. Историята е почти невероятна, но не бих казал абсолютно невъзможна.
— Много интересно — подхвърли Карелен.
Още около минута той гледа огромната паст, а после се отдалечи и започна да се любува на октопода. Съливан неволно въздъхна с облекчение — оставаше да се надява, че Карелен не е чул тази въздишка.
— Ако знаех какво изпитание ме чака — каза професор Съливан, — щях да ви изхвърля през вратата, още докато се опитвахте да ме заразите с лудостта си.
— Моля за извинение — отвърна Ян. — Всичко отмина.
— Надявам се. Е, щастлив път! Ако искате да промените решението си, имате на разположение само още шест часа.
— Те са без значение. Сега само Карелен може да ме спре. Много ви благодаря за всичко! Ако някога се върна и напиша книга за Свръхвладетелите, ще я посветя на вас.
— Ще ми бъде много радостно от това — измърмори Съливан. — Аз отдавна ще съм покойник.
Той беше удивен и дори малко изплашен. По природа не бе много чувствителен човек, а сега установи, че тази раздяла не му е безразлична. За няколкото седмици, през които те двамата подготвяха заговора, той се привърза към Ян. Сега му бе страшно, като си мислеше, че може да е станал съучастник в едно усложнено самоубийство.
Той придържаше стълбата на Ян, който се изкачи и внимателно мина през редовете от зъби на огромната челюст. При светлината на електрическото фенерче Ян се обърна, помаха с ръка и потъна в пастта на кашалота като в дълбока пещера. Чу се изщракване и после още едно, когато се отвори и се затвори въздушният шлюз. След това настъпи тишина.
Под лунната светлина, на която се открояваше застиналата като отрязък от страшен сън битка, професор Съливан мислеше за бъдещето. Не бе сигурен в това, което направи и в резултатите от него. Разбира се, той нямаше да ги узнае. Може би Ян щеше отново да се върне тук и нямаше да изгуби по целия път до планетата на Свръхвладетелите и обратно повече от няколко месеца. Но преградата между тях двамата — Времето — бе непреодолима. На Земята щяха да минат цели осемдесет години.
Веднага след като Ян затвори вътрешната врата на въздушния шлюз, в малкия метален цилиндър се включи осветлението. За да не го нападнат съмнения, той веднага се захвана с обичайната, премислена преди това проверка. Храната и другите запаси бяха натоварени още преди няколко дни. Но Ян искаше да прегледа всичко още веднъж, за да се убеди, че няма никакви пропуски.
След един час приключи и се отпусна на дунапреновия матрак, за да прехвърли в паметта си своя план. Чуваше се само слабото жужене на електронните часовници-календари, които щяха да го предупредят за края на пътешествието.
Знаеше, че в тази килия няма да усети нищо — каквито и чудовищни сили да движеха кораба, те сигурно бяха съвършено уравновесени. Съливан беше проверил това, като каза, че експонатът ще рухне, ако превиши от натоварването два-три пъти собствената си тежест. Свръхвладетелите го увериха, че не съществува такава опасност.
Предстоеше обаче значителна промяна в атмосферното налягане.
И това беше решено — нали кухите чучела можеха да „дишат“ от няколко отверстия. Преди излизането от кабината, на Ян щеше да му се наложи да изравни налягането и най-вероятно нямаше да може да диша вътре в кораба. За целта едва ли щеше да му е нужно нещо повече от обикновен противогаз и бутилка сгъстен кислород. А ако въздухът там се окажеше годен за дишане — още по-добре.