Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Нямаше смисъл да се бави повече и излишно да обтяга нервите си. Ян извади малка спринцовка, предварително напълнена с необходимата доза от разтвора. Наркосаминът беше открит някога, когато изучаваха зимния сън на животните — оказа се невярно, както мислеха дотогава, че жизнената им дейност се преустановява. Просто всички процеси на организма се забавяха много, и макар отслабена, обмяната на веществата продължава. Наркосаминът беше надежден. Сънят, предизвикан от него, продължаваше седмици или месеци, но упоеният се събуждаше без никакви вредни последствия — сякаш оживява след смъртта си. Природата беше използвала това средство милиони години, за да спаси много свои деца от гладна смърт през зимата.
Ян заспа. Той не почувства как се натегнаха въжетата и огромната метална клетка беше повдигната в трюма на товарния кораб. Не чу как се затвориха люковете, за да се отворят след триста трилиона километра, нито как в далечината, приглушен от могъщите метални стени се разнесе протестиращият вопъл на земната атмосфера, когато корабът я проряза в своя бяг към родната стихия.
Ян не почувства междузвездния полет.
Четиринадесет
На ежеседмичните пресконференции залата винаги се напълваше, но днес просто беше претъпкана и репортерите едва успяваха да записват. За стотен път те се жалваха един на друг, че Карелен има остарели вкусове и не уважава пресата. На всяко друго място по света те щяха да бъдат с камери, магнетофони и всички останали цивилизовани оръжия на труда. А тук им се позволяваше да разполагат само с такива антики като хартия, молив и, трудно е да си представиш дори — стенография!
Разбира се по-рано някои опитваха да промъкнат контрабандно в залата магнетофони. На тези няколко смелчаци им се удаде да изнесат обратно забранените уреди, но когато навън ги виждаха как димят, разбираха, че опитите им са напразни. И едва тогава разбираха защо в техен интерес предварително им бе предложено да оставят извън залата часовниците си и всички метални предмети…
Най-обидното беше, че сам Карелен записваше пресконференцията отначало докрай. Журналистите, които бяха уличени в небрежност или в извращаване на истината (което наистина се случваше много рядко), бяха извиквани на кратка, не особено приятна среща с подчинените на Карелен, където им предлагаха внимателно да прослушат запис на това, което бе казал всъщност Попечителят. Урокът беше такъв, че не се налагаше да бъде повтарян.
Беше поразително колко бързо се разнасят слуховете. Нищо не се обявяваше предварително, но всеки път, когато Карелен искаше да съобщи нещо важно, а това се случваше два-три пъти в годината, в залата нямаше къде да се хвърли игла.
Високите врати се отвориха широко и приглушеният ропот стихна — на подиума се появи Карелен. Светлината тук бе доста мъждива — явно така слабо светеше и неизвестното далечно слънце на Свръхвладетелите — и Попечителят сега не носеше тъмните си очила, които обикновено използваше под открито небе.
Той се отзова на нестройния хор от приветствия с официалното „Добро утро на всички!“ и се обърна към високата особа с много почтен вид, която стоеше пред него. Мистър Голд беше старейшина на вестникарската гилдия и с вида си напълно можеше да вдъхнови иконома, герой на знаменитите старинни романи, да доложи на господаря си: „Трима вестникари, милорд, и един джентълмен от «Таймс».“ С облеклото си и всички подробности той напомняше дипломат от старата школа — всеки без колебание му се доверяваше и никога на никого не му се бе налагало да съжалява след това.
— Днес е препълнено с народ, мистър Голд. Изглежда нямате достатъчно материал.
Джентълменът от „Таймс“ се усмихна и се окашля:
— Надявам се, че ще запълните тази празнина, господин Попечител.
Голд замълча и впери погледа си в Карелен докато той обмисляше своя отговор. Беше някак обидно, че лицата на Свръхвладетелите приличаха на застинали маски и не издаваха никакви чувства. Големите им широко отворени очи, чиито зеници дори при тая слаба светлина бяха свити и едва се забелязваха, гледаха с непроницаем взор в любопитните очи на хората. От двете страни на лицето си, под скулите — ако тези изсечени сякаш от тъмен гранит извивки можеха да се нарекат скули — бяха дихателните процепи, през които с едва доловимо свистене влизаше и излизаше въздухът. Сигурно дробовете на Карелен работеха трудно в непривичната земна атмосфера. Голд разглеждаше сноповете бели косъмчета, които се движеха навътре и навън в неравномерния двутактен ритъм на дишането на Карелен. Предполагаше се, че те са нещо като филтър, предпазващ от праха — на подобна несигурна основа се градяха сложни теории за атмосферата на планетата на Свръхвладетелите.