Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Да, имам някои новини за вас. Без съмнение ви е известно, че един от моите товарни кораби неотдавна се отправи към базата. Сега ние открихме че на борда му има „гратисчия“.
Стотици моливи замряха във въздуха, стотици чифтове очи се втренчиха в Карелен.
— Казахте „гратисчия“, господин Попечител — повтори Голд. — Ще узнаем ли кой е той и как е попаднал на кораба?
— Името му е Ян Родрикс, учи в Кейптаунския университет — студент е в механо-математическия факултет. Повече подробности вие несъмнено ще узнаете сами от вашите надеждни източници.
Карелен се усмихна. Странна беше неговата усмивка. Тя се виждаше повече в очите — устата му, която нямаше устни, с някакво твърдо, сурово изражение, почти не помръдна. Голд си помисли, че може би със силата на своя талант Карелен беше усвоил и този жест от хората. Впечатлението беше такова — сякаш Карелен наистина се усмихва и това се възприемаше именно като усмивка.
— По какъв начин той е излетял от Земята не е толкова важно — продължи Попечителят. — Мога да уверя вас и всеки любител на космическите полети, че на никого повече няма да му се удаде да повтори това.
— А какво ще стане с този млад човек? — настоя Голд. — Ще го върнат ли на Земята?
— Това не зависи от мен, но мисля, че ще се върне със следващия рейс. Там, накъдето той се е отправил, ще му бъде неуютно и обстановката е малко… ъ-ъ… чужда. И с това е свързано главното, заради което устроих днешната среща.
Карелен помълча малко и залата затаи дъх.
— Някои от по-младите и романтично настроени жители на вашата планета понякога изразяват недоволството си от това, че не ви е разрешено да излизате в космоса. Ние имаме причини за това и не забраняваме нищо за собствено удоволствие. Но замисляли ли сте се поне веднъж — извинете ме за недотам ласкавото сравнение — как би се почувствал човек от вашия каменен век, ако внезапно попадне в един съвременен голям град?
— Но това са съвсем различни неща! — запротестира кореспондентът на „Хералд трибюн“. — Ние сме привикнали с Науката, Науката с главна буква. Няма съмнение, че много от нещата във вашия свят не са ни ясни, но ние не бихме възприели това като магьосничество.
— Уверени ли сте? — много тихо попита Карелен. — Само едно столетие дели века на парата от века на електричеството, но какво би могъл да разбере инженерът от викторианската епоха от телевизора или от електронноизчислителната машина? Дълго трябва да поживее, за да опита да схване нещо от тази техника. Пропастта, която разделя тези два вида технологии, може да стане много голяма… и смъртоносна.
(— Охо! — пошепна кореспондентът на Ройтер на представителя на Би Би Си. — Провървя ни! Сега той ще направи важно политическо изявление. Вече познавам признаците.)
— Има и още причини, поради които задържаме човечеството на Земята. Вижте.
Светлината постепенно помръкна. В средата на залата се появи бледно сияние и се сгъсти в звезден водовъртеж. Спиралната мъглявина се виждаше някак отстрани, сякаш наблюдателят се намираше много далеч от най-крайното от слънцата, които я съставяха.
— Нито един човек още не е виждал това — разнесе се в тъмнината гласът на Карелен. — Вие виждате вашата Вселена от разстояние половин милион светлинни години — галактическо островче, в което е включено и вашето Слънце.
Настъпи дълго мълчание. Карелен заговори отново, но този път в гласа му звучеше нещо ново — приличаше малко на жалост и на нещо като презрение.
— Вашето племе прояви рядка неспособност да се справя със задачите, които възникват на собствената му неголяма планета. Когато ние дойдохме тук, вие бяхте готови да се изтребите с помощта на силите, които науката прибързано ви беше дала. Ако не бяхме се намесили, сега Земята щеше да бъде радиоактивна пустиня.
Сега царува мир и човечеството е единно. Скоро ще достигнете такова равнище на развитие, че ще можете да управлявате планетата си без наша помощ. Може би в края на краищата ще успеете да се справяте с цялата Слънчева система — да речем с петдесетина луни и планети. Но нима си въобразявате, че ще е по силите ви някога ето това?
Звездният облак се разширяваше. Звездите прелитаха отстрани, проблясваха и изчезваха от погледа като искрите в ковачница. И всяка мимолетна искрица беше слънце, около което кръжаха Бог знае колко светове…