Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
— Може би е така — рече събеседничката й. — А може и да си се променила много през последните години. Може би аз никога не съм те познавала истински.
Мишани бе разтревожена от промяната в поведението й. Вместо да се чувства засрамена от това, което е, сега Кайку я обвиняваше за недостатъчното й приятелство и доверие. Вярно, че Кайку винаги е била своенравна и упорита, ала как можеше да е толкова нагла, при положение че бе Различна?
Гостенката се изправи и впери поглед в Мишани. Беше с няколко сантиметра по-висока от нея, ето защо бе навела леко глава.
— Тръгвам си — каза тя. — За това дойде да ме помолиш, нали?
— Не съм имала намерение да те моля за каквото и да било, Кайку — отвърна Мишани. — Казах ти какво успях да разбера за Маската. Най-добре ще е да отидеш във Фо и да потърсиш сама отговорите, които ти трябват. Сигурна съм, че ме разбираш.
— Разбирам много неща — каза по-високата девойка. — Някои не са толкова приятни като други.
Възцари се продължително мълчание.
— Това, че не наредих да те убият, свидетелства за приятелството ми, Кайку. Знаеш каква опасност представляваш за семейството ми. Знаеш, че ако се разкриеш като Различна, ще ни причиниш много неприятности.
— И ще бъда екзекутирана от Чаросплетниците — допълни девойката. — Няма да пропилея живота си така. Той е ценен. Едно време ти също мислеше така.
— Едно време — съгласи се чернокосата девойка. — Ала нещата се промениха.
— Аз не съм се променила, Мишани — дойде отговорът. — Ако се бях разболяла от костна треска, щеше да седиш до рогозката ми и да се грижиш за мен, въпреки опасността да се заразиш. Ако бях нападната от убийци, щеше да ме защитиш и да използваш влиянието на семейството си, за да ме скриеш на сигурно място, въпреки че и твоят живот можеше да се окаже застрашен. Ала ето че с това… с това не можеш да се примириш. Огорчена съм, Мишани. Не съм искала да бъда Различна — как тогава можеш да ме обвиняваш за това?
— Защото виждам каква си сега — отвърна доскорошната й приятелка. — И се отвращавам от теб.
Кайку усети почти физическа болка при тези думи. Нищо повече не можеше да се каже.
— В тази ракла има дрехи — рече чернокосата. — Храна има в кухните. Вземи каквото искаш. В замяна искам следната услуга — тръгни си след залез слънце, за да не те видят.
Кайку вдигна гордо брадичка.
— Не моля за никакви услуги от теб, нито пък ще изпълнявам желанията ти. Искам само онова, което си е мое — Маската на баща ми, дрехите и вързопа, с които дойдох. Ще си тръгна веднага щом ги получа.
— Както искаш — отвърна й Мишани. Тя замлъкна, сякаш искаше да каже още нещо, ала моментът отмина и девойката излезе от стаята.
Кайку излезе смело от предната врата, след като слугите й донесоха нещата. Баракс Авун — бащата на Мишани — не беше вкъщи, ето защо й бе спестена дилемата да му благодари за гостоприемството и да му каже довиждане, или да си замине тихомълком. Усещаше любопитните погледи на слугите върху себе си, докато си тръгваше. Гледката на приятелката на тяхната благородна господарка, която си заминава с панталони и ботуши — пътнически дрехи — бе доста необичайна. Навярно някои от тях я обвиняваха за самоубийството на Йокада. Изобщо не я беше грижа. Те не знаеха нищо за нейните проблеми. Бяха само слуги.
„Аз имам цел, помисли си тя. Зная къде ще отида. На остров Фо. Там ще разбера кои са онези, които избиха семейството ми.“
Следобедът беше нетърпимо горещ — слънцето бе успяло да се изкачи високо над червения прах на Суранануи — и блестеше толкова ярко, че момичето трябваше да присвива очи. Улиците на Императорския квартал бяха чисти, широки и красиви както винаги. Тя имаше малко пари в торбата си. Първата й цел щяха да бъдат доковете. Не й се искаше да мисли за Мишани, нито пък за това какво се бе случило с нея, докато не се озовеше далеч от това място. Нямаше да се обръща назад.
Тя напусна имението на рода Коли, свърна зад ъгъла по една тясна странична уличка, закътана под прохладната сянка на редица големи дървета, и едва не се блъсна в Тейн, който идваше от другата страна, а до него вървеше някаква непозната жена.
За миг и двамата бяха вцепенени от изненада, после Кайку възвърна гласа си.
— Тейн — каза тя накрая, — благоден. Късметът на Шинту, а? — Последното беше фраза, изразяваща учудване при необичайни съвпадения като неочакваната им среща.
— Не късмет — отвърна той. — Ние те търсехме. Това е Джин, имперски вестоносец.
Кайку се обърна към жената, която вървеше до послушника, и лицето й пребледня. Приятното чуруликане на птиците по дърветата изведнъж заглъхна и девойката си помисли, че всеки, който минаваше по главната улица в този момент, можеше да ги види.