Вещерите от Сарамир

Младежът наведе глава към дъските под краката му, които изглеждаха червени на светлината на следобедното слънце, и проследи с поглед шарките на дървесината. Тези линии бяха също като него самия, помисли си той. Те следваха свой собствен, самотен път, понякога се доближаваха до друга линия, ала рядко се докосваха. От време на време биваха поглъщани от някои възли или различни препятствия, но неизбежно се показваха от другата страна — винаги се връщаха към безцелната си, самотна пътека. Кой беше той сред хилядите, милионите; какво право имаше да очаква, че забраненото щастие ще осени именно него? Боговете раздаваха своите дарове и благословии, както те преценяха, и навярно имаше мнозина по-ценни от него. Макар и да беше жрец, пак стоеше по-ниско от тези прости моряци; защото бе влязъл в ордена, за да загърби миналото си, а не от благородство или себеотрицание. Той искаше само да изкупи вината си и да възвърне невинността си. Колко животи, колко саможертви бяха нужни, докато боговете най-накрая се смиляха над него?

Изпитваше съжаление към жреците в храма, които беше оставил, но не беше истински опечален. Той и Джин се бяха върнали в някогашния му дом на разсъмване и завариха ужасен безпорядък. Труповете на жреците бяха разхвърляни навсякъде като разкъсани кукли. Когато ги видя, на Тейн му се стори, че хората, с които бе живял заедно през последните няколко години, са заменени от някакви восъчни скулптури с изцъклени, стъклени очи и сухи усти, от които се подаваха посинелите им езици.

— Търсели са нещо — каза Джин.

— Или някого — добави Тейн.

По мълчанието на девойката прецени, че тя се досеща кого всъщност имаше предвид.

По-късно изнесе телата на жреците от храма и ги положи на тревата. Там произнесе безмълвна молитва към Нокту, която трябваше да запише смъртта им и да уведоми съпруга си Омеча. Каза и една молитва към Еню, докато Джин го чакаше търпеливо, и тъкмо привършваше, когато рязкото поемане на дъх на Джин го предупреди, че нещо не е наред.

Тейн отвори очи и веднага забеляза двете мечки. Бяха застинали на края на полянката, притаили масивните си черно-кафяви туловища в храсталака, и ги дебнеха, без да отделят поглед от тях. Тейн им се поклони и поведе Джин към лодката, която жреците използваха за пътуванията си до близкото селце Бан и обратно.

— Няма ли да ги погребеш? — попита момичето.

— Нашите обичаи не са такива — отвърна младежът. — Горските зверове ще ги изядат. Така плътта им ще върне в кръговрата на природата, а душите им ще отидат в Полята на Омеча.

След това се качиха на шлепа от Бан. По време на шестдневното пътешествие Тейн имаше много време за размишления. Той потърси в себе си извора на мъката, ала не откри нищо. Почувства се объркан от отсъствието му. Неговият дом, всички лица, които толкова добре познаваше, наставниците и приятелите му, дори старият учител Олек бяха загинали в една-едничка нощ. Въпреки това обаче не можеше да се застави да тъгува; всъщност дори чувстваше една гузна възбуда при перспективата да потегли на път. Навярно никога не бе принадлежал истински на това място и едва сега си признаваше това. Вероятно затова не можеше да открие вътрешния покой, който търсеше.