Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
На юг се намираше знаменитият Речен район, където нямаше никакви улици, а само канали — едновременно приказно и опасно място. Там цареше същият хаос и пищност, както в останалите части на града, само дето тук всичко бе концентрирано на по-малка площ, а сградите имаха необикновена архитектура, скупчили се една върху друга на малки островчета с неправилна форма. Хората, които се разхождаха наоколо, или се возеха в плоскодънни лодки, бяха облечени по такъв екстравагантен и непрактичен начин, че достопочтените представители на обществото веднага биха се изчервили; в Речния район обаче нищо не беше твърде шокиращо.
Тейн гледаше изумен. И преди беше идвал в Аксками, ала престолният град продължаваше да го изпълва със страхопочитание. Неговият свят беше тишината на дивите лесове, където единственият по-силен шум бе гърмежът на пушка. Младежът вече долавяше помитащата стена от звуци, която идваше от града; ломотенето на хиляди гласове, трополенето на каретите, влачещите се манкстуи по улиците. Градът клокочеше от живот и сякаш само чакаше да го погълне в мига, в който напуснеше убежището на шлепа и пристъпеше в ужасяващата врява, която можеше да подлуди човек. Тейн я жадуваше и се боеше от нея.
Същото, помисли си той, можеше да се каже и за неговото бъдеще.
Кайку коленичи пред огледалото в оскъдно обзаведената стая за гости и се вгледа в отражението си. Лицето, което отвърна на погледа й, сега й изглеждаше непознато, въпреки че червеното на ирисите й отдавна бе избледняло до нормално кафяво. Не беше минало много време, откакто бе научила за състоянието си, ала въпреки това й се струваше, че винаги е било така — цял живот е била странник в собствените си очи.
Отвън се чуваха гласовете на слугите, които се връщаха от погребението. Мишани сигурно беше с тях. Кайку бе сметнала, че едва ли е добра идея да отиде.
Не беше плакала. Нямаше да плаче. „Задръж сълзите си, за да потушат пламъците“, си бе помислила, ала истината беше, че не изпитваше никаква тъга. Бе преминала през толкова много мъка в миналото си и не бе рухнала под тежестта й; вместо това почти бе свикнала с присъствието й. Тя вече нямаше власт над нея. Въпреки всичко усещаше някаква горчивина в гърдите си, малко камъче, образувало се в камерите на сърцето й, подобно на перла под черупките на стрида. Беше й дошло до гуша от скръбта, до гуша от болката. Как можеше изобщо да се довери на някого, когато двадесет жътви на спокойствие и щастие бяха отлетели безвъзвратно от живота й само за един-единствен трагичен ден? Как можеше да разчита отново на нещо? Претеглени срещу тези аргументи, мъката и разкаянието бяха безполезни. Единственото, което й оставаше, беше или да се откаже, или да продължи.
Тя избра второто.
Мишани се бе затворила в себе си като мида след пожара вчера следобед. Пламъците бяха потушени бързо и не причиниха никакви по-сериозни щети на къщата, ала пораженията, които нанесоха на взаимоотношенията им, бяха неизмерими. Някогашната й приятелка се държеше изключително хладно с нея, а на лицето й бе изписана непроницаема гримаса. Въпреки че й говореше, думите й бяха лишени от каквото и да било чувство и на Кайку й се струваше, че Мишани полага огромни усилия, за да разговаря с нея.
— Ти умря, Кайку — беше казала тя предния ден, след като я бе обвинила, че е Различна. — Не е необичайно за Различните да изглеждат напълно нормални с години, докато нещо… не се пробуди. През цялото това време ти си го носила вътре в себе си, обаче не си го съзнавала.
— Откъде знаеш? — попита събеседничката й, копнееща да опровергае домакинята си. — Ти не си жрец; откъде можеш да знаеш, че това вътре в мен не е демон или някакъв зъл дух?
Мишани отвърна поглед от нея.
— Нашите учители са ни казвали много малко неща за Различните. Научиха ни на добри обноски, на изкуството на калиграфията и красноречието; но не и какво точно представляват Различните. Те просто не се вписваха в представата за възпитани и благородни млади дами като нас. Обаче откакто дойдох в двора, успях да науча доста неща, включително и това, че се появяват дори и в най-високопоставените фамилии. — Тя говореше тихо, сякаш се страхуваше някой да не я подслуша; поради липсата на врати в повечето сарамирски къщи, на подслушването се гледаше с изключително лошо око и повтарянето на онова, което някой беше чул, бе равносилно на сквернословие. — Животните в залива Матакса стават все по-уродливи с всяка изминала година. Във всяка мрежа има по няколко рака с по три щипки, риби с повече перки от нормалното, омари без очи.