Вещерите от Сарамир

Тя го озадачаваше. По време на разговорите им през последните дни той се бе убедил в изключителната й интелигентност и пъргав ум. Тези й качества, в комбинация с външния й вид, просто поставяха света в краката й. Той не можеше да се сети за нещо, което тя не би могла да направи, някаква цел, която не би могла да постигне с лекота, стига само да пожелаеше. Защо тогава бе станала имперски вестоносец? Защо бе избрала опасностите и мръсотията на пътя, вечното движение, липсата на спокойствие? Коя беше тя всъщност?

Жената го гледаше въпросително и той се сети, че очаква отговора му. Не каза нищо. Да си мисли, каквото си иска. Дори той нямаше никаква идея защо следваше маршрута на Кайку; знаеше само, че това бе последното място, където да отиде, след като домът му вече го нямаше.

— Мислиш ли, че ще можем да я открием? — попита накрая младежът.

— Мога да намеря тази Мишани, за която ми спомена, с лекота. Тя е Мишани ту Коли, дъщеря на Баракс Авун. Ако Кайку е при нея, задачата ни става още по-лесна.

Тейн кимна. Надяваше се да не е направил грешка, когато разказа на Джин онова, което знаеше; ала просто нямаше как да постъпи другояче. Те бяха спътници, поне за известно време, а той нямаше никаква представа как да издири някого в такъв голям град като Аксками без чужда помощ. Обаче подозренията му още го измъчваха — особено на фона на очевидните знания, които тя имаше за шин-шините — и това го караше да продължава да се чуди за природата на странната светлина, която бе зърнал в очите й през онази нощ в гората.

— Засега сме в безопасност от тях — беше му казала тя. — Каквато и следа да ги е довела до твоя храм, в момента не могат да ни сторят нищо, защото не могат да ни последват по водата. Навярно ще се досетят накъде сме тръгнали и вероятно ще тръгнат по северния бряг на Керин, ала след като наближим Аксками, няма да посмеят да се приближат по-близо. Градът е владение на хората, където духовете нямат място.

— И ще ни изгубят от поглед, така ли? — бе попитал Тейн.

— Шин-шините са упорити и не оставят плячката си лесно. Дори и да ни проследят, най-вероятно ще се откажат, когато влезем в града. А може и да ни изчакат извън стените му, надявайки се да ни спипат отново, когато си тръгнем.

На Тейн му се искаше да попита как така един имперски вестоносец знае толкова много за духовете и демоните, но после реши, че не му се иска да знае.

Огромната столица се издигаше около тях, а многобройните куполи, кули и храмове ставаха все повече и повече, скупчени от двете страни на Керин. На север земята се издигаше нагоре, покрита с най-различни постройки, докато наклонът не станеше прекалено стръмен за строителство, завършвайки с гигантска, почти отвесна скала, чийто връх бе увенчан с величествената Императорска цитадела. Стените й блестяха в алено-златисто сред просмукания с прах въздух, пронизан от прежурящите слънчеви лъчи. Улиците представляваха истински картини, изпъстрени с искряща белота и ярка зеленина, отрупани с множество колони, фонтани и паркове. Тук се виждаха няколко склада, които сякаш всеки момент щяха да се разпаднат; там галерия, кула с камбанария, библиотека — елегантни творения от камък и дърво, с метални орнаменти около входовете им. В началото на Императорския квартал се издигаше огромна порта, висока арка от камък и злато, която поразяваше с великолепната си украса дори и на помътнелия от прахоляка взор на окото на Нуку.