Като пепел във вихъра
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зонимир Панчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като пепел във вихъра». Краткое содержание книги:
— Лошо? — попита Ангъс неприязнено, влизайки в кухнята. — Да не би да си вече бременна?
Неловко мълчание последва думите му, само върху лицето на Коул се появи игрива усмивка. Алена обхвана с две ръце чашата си с кафе. Тя не се притесняваше относно състоянието на Роберта. Но на Коул изобщо нямаше да му е до смях, ако видеше маскирания Ал със закръглен корем.
— Толкова си нетактичен, татко — упрекна Роберта баща си. Тя видя как Алена тръгна към вратата, не можа да се сдържи и попита с пресилена угриженост:
— Какво става с теб, Ал? Изглеждаш толкова отпаднал, да не би и на теб да ти е лошо?
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Откакто Коул влезе в семейството, килерът на Крейгхъг беше винаги пълен догоре с провизии — нещо, което не се беше случвало и в най-охолните времена. Дори Ангъс беше станал по-приветлив в следствие на солидния запас от бърбън и бренди, който пълнеше барчето му.
След като Роберта се беше сдобила с необходимите й пари, единствената й грижа се състоеше в това да обикаля модните салони в града и да избира най-екстравагантните рокли. Най-голямата й радост беше да се перчи с тях пред Алена.
В безсънните нощи Алена скоро разбра, че и Коул като нея често не можеше да спи. Той неспокойно обикаляше из къщата, сякаш търсеше нещо, което не можеше да намери в брачното си легло. Роберта отвръщаше на милувките му с неприязън, като че ли искаше всичко да свърши възможно по-бързо. У нея нямаше вече нищо от страстта и огъня, които Коул смяташе, че си спомня.
— Велики Боже, Коул! — беше изстенала веднъж Роберта ужасено, когато езикът му се беше плъзнал между устните й. — Ти наистина ли смяташ, че една дама се целува по такъв начин? Това е отвратително!
Коул беше изненадан.
— Но тогава нали ти харесваше?
— На мен? Никога!
Разочарован, Коул смени темата.
— Всъщност какво стана с медальона, който ти дадох? Ти никога не го носиш?
— Медальон ли? — повтори Роберта учудено.
Коул вече нищо не разбираше. В цялата история нещо не беше наред. Той не можеше да повярва, че Роберта му се е хвърлила на врата заради някаква златна дрънкулка, колкото и да й доставяше удоволствие сега да пръска парите му с пълни шепи.
— Сигурно си го изгубил — каза Роберта с безразличие. — Ако е тук, в къщата, все ще го намеря.
Военните служби на Северните щати бяха определили датата за продажбата на Брайър Хил. Алена твърдо си беше наумила да купи плантацията си обратно. Но как можеше да осъществи замисъла си при своите скромни доходи? В едно обаче щастието беше на нейна страна — тя не беше бременна. Но ставаше все по-трудно да прикрива женските си форми.
По време на закуската на Коул му се стори, че Ал е много мрачен.
— Какво ти е, момче?
— Свърших си предварително работата — измърмори неохотно Ал, — та исках да попитам дали не мога да взема един ден отпуск?
— Нещо важно ли има? — попита Коул и сбърчи чело. — Не ми казвай, че ще ти е необходим цял ден, за да се изкъпеш и да свалиш мръсотията от себе си.
— Трябва да свърша някои неща. Искам например от спестяванията си да си купя нови ботуши.
— Заслужил си го. Днес си свободен — с тези думи Коул се изправи. — Аз обаче трябва да тръгвам.
Младият банков служител вдигна поглед, когато чу приближаването на стъпки. Беше доловил тракането на високи токчета. Дъхът му секна. Пред него стоеше сладко, стройно създание, каквито мъжете обикновено виждат в сънищата си. Беше облечена като вдовица в траур, гледка, която за съжаление беше често срещана в Южните щати през последните години.
— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, мадам? — попита чиновникът услужливо и побърза да предложи стол на красивата си клиентка.
— Благодаря — отвърна дамата с кадифен глас. — Насочиха ме да се обърна към вас. Касае се за едно малко наследство, което ми завеща моят покоен баща. Реших да се установя извън Ню Орлиънс, на известно разстояние нагоре по реката. Нямам големи спестявания, но може би вие ще ми посочите някое подходящо място, което е обявено за продан. Чух за някаква пустееща плантация недалеч от Александрия.
— О, да, мадам! — Мъжът усърдно запрелиства куп хартии. — Да видим какво имаме тук.
След известно време той каза, поклащайки глава:
— Наистина там имаше нещо подходящо, но за него и дума не може да става.
— Защо не, сър? — Алена се правеше на объркана. — Нещо не е наред ли?
— Не, но имотът е принадлежал на семейството на онази предателка Алена Макгарън.
Алена беше толкова възбудена, че отначало не намери думи, за да отговори.
— А колко би струвало мястото? Ужасно скъпо ли е?