Като пепел във вихъра
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зонимир Панчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като пепел във вихъра». Краткое содержание книги:
— Вече наистина ми дойде до гуша от твоите магарии — изрева Коул и разкопча униформената си куртка.
— Чудесно! — Сега и Алена се беше ядосала. — Следващия път ще ви оставя да се удавите в реката.
— Там щях да съм по-добре. Ти изгори най-ценните ми части, но дяволите! — Коул преглътна още една хаплива забележка и заповяда на Ал: — Качи се горе и питай Роберта къде ми е чантата. Вътре има един мехлем.
Въпреки че Алена избягваше да влиза в спалнята на младоженците, тя не се осмели да възрази. Стеснително почука на вратата на Роберта.
— Кой е? — попита отвътре сънен глас.
— Аз съм, Ал. Капитанът ме изпрати да взема чантата му.
В следващия миг вратата рязко се отвори и Роберта застана пред Алена, облечена в ефирна копринена роба.
— Защо той не дойде сам? — попита тя с недоверчиво присвити очи.
Междувременно Коул седеше в кухнята и размишляваше тъжно за нощта си с Роберта. След първоначалната пламенност тя не му се беше отдала с особено желание. По всичко личеше, че изпитва отвращение, когато трябваше да отговори на неговата страст. В никакъв случай не можеше да се сравни с горещото, омайващо създание, което му се беше отдало през онази нощ.
Най-сетне Ал се върна с чантата.
— Ето я, янки. Но сега ще трябва да изчезвам. Вие, със сините куртки, не ми плащате, за да се мотая тук.
След края на работния ден в лазарета Алена си търсеше повод, за да не се прибере веднага в къщата на семейство Крейгхъг. Тя насочи Ол Тар към старата крайбрежна улица. Почти беше достигнала целта, когато чу зад себе си тропот от копита. Тя се извърна в седлото и изпъшка гласно, когато разпозна коня и ездача. Явно нямаше късмета да остане без компанията на Коул. Обърна му гръб и се направи, че не го забелязва. Но когато Коул се изравни с нея, чашата преля и тя се развика:
— Нямате ли си дом, янки? Какво търсите тук?
— Дом? — изръмжа Коул мрачно. — Все пак на теб го дължа, че от няколко дни не мога да бъда любящ съпруг, ако разбираш какво искам да кажа…
Алена смутено наведе глава. Тя се почувства още по-неудобно, когато Коул заговори за нещо, за което тя не обичаше да си спомня:
— Я кажи, Ал сигурен ли си, че не сме били някъде другаде, преди да ме завлечеш в къщата на семейство Крейгхъг?
На Алена й беше трудно да отговори.
— Какво искате да кажете? — попита с престорено безразличие тя.
Коул се опитваше да различи чертите й в мрака, но Алена беше обърнала глава настрана и нервно наместваше шапката си.
— Кажи, на колко години си всъщност? На тринайсет?
— Горе-долу, сър.
— Познаваш ли къщите… ъъъ… където има леки момичета?
— Донякъде… — От уплаха Алена се задави и се разкашля.
— Струва ми се, че през онази нощ съм посетил някоя от тях — заяви Коул без заобикалки.
— Мога да ви успокоя, янки, не сте го сторили.
— Сигурен ли си?
— С мен поне не сте били? Може би е станало преди това и там проститутките са ви обрали.
Коул не се задоволи с този отговор. Все още оставаше открит въпросът с изгубения медальон. Той отчаяно се опитваше да подреди откъслечните спомени, но не му се удаваше.
Когато по-късно вечерта Алена най-сетне остана сама в стаята си, тя свали по най-бърз начин омразните момчешки дрехи. Застана пред голямото огледало и погледът й попадна върху златния медальон, който висеше между гърдите й. Тя го хвана с треперещи пръсти и се доближи до лампата, за да го разгледа по-добре. Върху него беше гравиран герб — два гарвана с разперени крила. Тя го обърна и прочете думите, изписани с едър шрифт върху финото, меко злато: СОБСТВЕНОСТ НА К. Р. ЛЕЙТИМЪР.
Думите се запечатаха в съзнанието й. Какво ли щеше да се случи, ако Роберта се разровеше из стаята й и намереше медальона? Или още по-лошо — ами ако тя, Алена, е заченала през онази нощ от Коул? По този медальон Коул щеше да признае бащинството си и детето щеше да бъде подсигурено, докато тя гниеше в затвора.
Това беше всичко, което искаше.
Късната неделна утрин завари семейство Крейгхъг в кухнята. Посещението на църковната служба се беше превърнало в тежко разочарование, особено за Роберта, която беше настояла Коул да я придружи. Всичките й приятели и познати бяха се отдръпнали хладно от нея.
— Никой не може да ме накара вече да стъпя там! — беснееше тя. — Ще им покажа аз на тях! Ще организираме най-пищния бал, който е бил даван някога в града. Ще поканя всички янки, включително генерал Бенкс и жена му!
Коул безучастно гледаше жена си и пушеше пурата си.
— Хвърли тази смрад в огъня, става ми лошо от нея!