Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Не! — избухна едва ли не яростно Атрею. — Всичко беше напразно. Няма спасение.
Настъпи дълга тишина. Атрею зарови лице в свивката на ръката си и тялото му потрепери. Страх го беше, че ще чуе как тя ще изпищи от отчаяние, как от устните й ще се отронят вопли, а може би и жестоки упреци или дори изблик на гняв. Сам не знаеше какво очаква… но положително не онова, което чу в този момент. Тя се смееше. Смееше се тихо и весело. Атрею не знаеше какво да мисли. За минута реши, че е полудяла, но това не беше смехът на безумието. После я чу да казва:
— Но ти го доведе.
Атрею надигна глава.
— Кого?
— Нашия спасител.
Той я погледна изпитателно в очите, но не можа да открие в тях нищо друго, освен ведрина и веселост. Детската царица отново се усмихна.
— Ти изпълни задачата си. Благодаря ти за всичко, което свърши, и за всичките страдания, които изтърпя.
Атрею поклати глава.
— Златоока повелителко на желанията — заекна той и използва за пръв път официалното обръщение, което му бе препоръчал Фухур, — аз… не, наистина, аз не мога да разбера какво искаш да кажеш.
— Това е изписано на лицето ти — рече тя, — но независимо дали го разбираш или не, ти успя да се справиш. А това е най-важното, нали?
Атрею мълчеше. Вече не можеше да се сети дори какво да я попита. Той я гледаше със зяпнала уста.
— Аз го видях — продължи тя, — а и той ме погледна.
— Кога стана това? — поинтересува се Атрею.
— Точно когато влезе. Ти го доведе.
Атрею неволно се огледа.
— Къде е той тогава? Аз не виждам тук никого освен мен и теб.
— О… има доста неща, които за теб са все още невидими — отговори тя, — но повярвай ми, така е. Той още не е в нашия свят, но световете ни са вече толкова близко един до друг, че ние можахме да се видим. За части от секундата тънката стена, която още ни дели, стана прозрачна. Скоро той окончателно ще е при нас и ще се обърне към мен с новото ми име, което мога да получа само от него. Тогава ще оздравея, а с мен и Фантазия.
Докато Детската царица изричаше тези думи, Атрею с мъка се изправи и седна. После погледна нагоре към нея, защото меката постеля, върху която седеше тя, беше по-високо. Гласът му прозвуча дрезгаво, когато той я попита:
— В такъв случай ти отдавна си знаела вестта, която трябваше да ти донеса. Нима са ти били известни и тайната, която ми разкри прастарата Морла в Блатата на скръбта, и онова, което ми довери тайнственият глас на Уйулала в Южния оракул?
— Да — каза тя. — Знаех всичко още преди да те изпратя да търсиш спасение по света.
Атрею преглътна.
— Защо ме изпрати тогава? — смогна той най-сетне да каже. — Какво очакваше от мен?
— Нищо друго, освен онова, което свърши — отвърна тя.
— Онова, което свърших… — повтори Атрею бавно. Бе навъсил вежди от гняв. — Ако е така, както казваш, тогава всичко е било напразно. Излишно е било да ме пращаш да търся спасение по света. Чувал съм, че твоите решения са непонятни за такива като мен. Може и така да е. Но след всичко, което преживях, сега ми е трудно да приема покорно факта, че ти си си направила шега с мен.
Очите на Детската царица придобиха сериозно изражение.
— Не съм и мислила да си играя с теб, Атрею — каза тя, — а и знам много добре какво ти дължа. Всички премеждия, през които трябваше да минеш, бяха нужни. Аз те пратих по широкия бял свят не заради вестта, която ти искаше сега да ми донесеш, а защото това беше единственият начин да повикаме нашия спасител. Защото той участва във всички твои преживелици, той извървя с теб същия дълъг път, преди да дойде. Ти чу тревожния му вик при дълбоката пропаст, когато говореше с Играмул, и видя лика му, когато се изправи пред вълшебното огледало. Ти влезе в неговия образ и го взе със себе си, той те последва, защото видя самия себе си и през твоите очи. А и сега той чува всяка дума, която си казваме един на друг. И знае, че говорим за него, че го чакаме с упование. И той може би ще разбере, че всички мъки, които понесе ти, Атрею, бяха изтърпени заради него, че цяла Фантазия го зове!
Атрею все още гледаше мрачно пред себе си, но бръчката на навъсеното му чело постепенно изчезна.
— Откъде знаеш за всичко това — попита той след малко, — за писъка при дълбоката пропаст и изображението на вълшебното огледало, или и това е било предопределено от теб?
Детската царица вдигна Златин и докато го окачваше на врата си, отговори:
— Не носеше ли ти постоянно Сиянието? Не знаеше ли, че така аз винаги съм с теб?
— Не през цялото време — отвърна Атрею, — аз го бях загубил.
— Да — рече тя. — Тогава наистина беше сам. Разкажи ми какво се случи през това време!
Атрею й описа какво е преживял.