Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Пръстите й си играеха със Златин.
— Кое е това място?
— Сега не е нужно да знаеш. Ти ще попаднеш там, докато спиш. Ще дойде денят, в който ще разбереш къде си бил.
— Но как мога да спя — извика Атрею и от загриженост забрави, че трябва да внимава какво говори, — когато зная, че ти всеки момент можеш да умреш!
Детската царица отново тихо се засмя.
— Аз не съм чак толкова изоставена, колкото си мислиш. Вече ти казах, че има доста неща, които са невидими за теб. Около мен са моите верни помощници, Седемте сили. Те не ме напускат, също както ти не се разделяш с твоите спомени, мисли и храброст. Не можеш нито да ги видиш, нито да ги чуеш, и все пак в този момент всички те са до мен. Три от тях ще пратя с теб и Фухур, за да се грижат за вас. Четири ще взема със себе си да ме съпровождат. А ти, Атрею, можеш спокойно да спиш.
При тези думи на Детската царица върху Атрею изведнъж като тъмен воал се стовари цялата умора, която се бе насъбрала по време на далечното му странстване. И това не беше тежката като камък умора на изтощението, а изпълненият със спокойствие тих копнеж за сън. Атрею искаше да пита Златооката повелителка на желанията още толкова други неща, но изведнъж почувства, че с думите си тя бе възпряла всички желания в сърцето му и бе оставила само едно — съня. Очите му се затвориха както си седеше и той потъна в мрака, без дори да се отпусне на земята.
Часовникът на кулата удари единайсет.
Последното нещо, което дочу Атрею и което сякаш идваше отдън земя, беше как с тих и кротък глас Детската царица дава някаква заповед, след това усети, че силни ръце внимателно го повдигнаха и го понесоха.
Около него дълго беше тъмно и топло. Едва много, много по-късно в просъница той почувства, че някаква много вкусна течност докосва сухите му и напукани устни и потича през гърлото му. Около себе си смътно съзря нещо като голяма пещера, чиито стени май бяха целите в злато. Забеляза също, че до него лежи Драконът на щастието. Освен това зърна или по-скоро предположи, че в средата на пещерата бълбука извор и около него лежат две змии — светла и тъмна, — захапали една на друга опашките си.
После една невидима ръка го погали по клепачите и това достави на Атрею такова неописуемо удоволствие, че отново потъна в дълбок сън.
По същото време Детската царица напусна Кулата от слонова кост. Тя лежеше подпряна на меки копринени възглавници в стъклена носилка, носена от четирима невидими слуги. Отстрани изглеждаше, че сама е поела нанякъде, носейки се ниско над земята.
Всички те пресякоха Лабиринта или по-точно онова, което бе останало от него. Често трябваше да заобикалят, защото много от пътеките завършваха в Нищото.
Когато най-сетне достигнаха самия край на равнината и напуснаха Лабиринта, невидимите носачи спряха. Сякаш чакаха някаква заповед.
Детската царица се надигна сред възглавниците си и хвърли поглед назад към Кулата от слонова кост.
И докато се отпускаше отново в постелята, тя каза:
— Продължавайте! Вървете… където ви видят очите!
Един повей на вятъра подхвана снежнобялата й коса. Тя се развя след стъклената носилка, дълга и тежка като знаме.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Старецът от Странстващия хълм
Между зъберите на скованите в лед хребети бушуваха снежни бури, по насечените планински склонове с гръм и трясък се свличаха лавини, вятърът виеше из пещери и оврази и освободил се от техните прегръдки, отново зафучаваше по безбрежните глетчери. Това време беше съвсем обичайно за тези места, защото Планината на съдбата — така се наричаше тя — бе най-голямата и най-високата в цяла Фантазия, а нейният първенец достигаше буквално самите небеса.
В това царство на вечния лед не смееха да припарят дори най-смелите алпинисти. Или по-точно казано, от последното сполучливо изкачване бе минало неимоверно много време и никой вече не си спомняше за него. Да, това беше един от непонятните закони, каквито имаше колкото щеш във Фантазийското царство. Планината на съдбата можеше да бъде покорена от някой смел катерач едва след като напълно бъдеше забравен предшественикът му и когато никакъв каменен или бронзов надпис не напомняше вече за него. Така онзи, който я изкачваше, винаги беше първи.