Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Бастиан се стресна.
В този момент му се случи нещо, с което не се бе сблъсквал никога.
Досега той съвсем ясно си представяше онова, което се разказваше в Приказката без край. Е, не можеше да се отрече, че при четенето на тази книга срещна няколко странни неща, но човек можеше все някак да си ги обясни. Той съвсем ясно си представяше как Атрею, възседнал Дракона на щастието, лети над Лабиринта, как те достигат Кулата от слонова кост. И все пак до този момент това ставаше само благодарение на фантазията му.
Когато обаче стигна до онова място, където се разказваше за Детската царица, той за части от секундата — както когато проблясва светкавица — видя пред себе си лицето й. И то не само в мислите, а и с очите си! Бастиан беше напълно сигурен, че не си въобразява. Той забеляза дори подробности, които изобщо ги нямаше в описанието. Например веждите, които се извиваха като две нарисувани с туш дъги над златоцветните й очи… или ушите, които сякаш завършваха с естествени обици… или пък леко сведената върху нежната й шия глава. Бастиан беше убеден, че никога през живота си не е виждал по-красиво лице. И в същия момент той вече знаеше как се казва тя — МЕСЕЧКА. Нямаше ни най-малко съмнение, че това е нейното име.
Да, и Месечка го бе погледнала, него — Бастиан Балтазар Букс.
Погледнала го беше по такъв начин, че просто да не знаеш какво да мислиш. Нима и тя беше учудена? Или в погледа й имаше и молба? А може би копнеж? Или… да, какво всъщност се криеше в него?
Той се опита да си припомни очите на Месечка, но не успя.
В едно обаче беше сигурен — този поглед премина през очите му, слезе по врата му и го прободе в самото сърце. Все още усещаше парещата диря, която остави там, и чувстваше, че този поглед се е загнездил сега в сърцето му и блести като тайнствено съкровище. И по някакъв странен и едновременно прекрасен начин това му причиняваше болка.
Дори и да желаеше, Бастиан не можеше вече да се противопостави на онова, което се случи с него. Но той и не искаше.
О, не! Точно обратното. Не би отстъпил това богатство за нищо на света. Сега имаше само едно желание — да продължи да чете, за да срещне пак Месечка, да я види отново.
Той не допускаше, че с това се впуска в най-невероятното, а и най-опасното приключение. Но даже да бе допускал, това едва ли би го накарало да затвори книгата, да я остави и никога вече да не я пипне.
С треперещи пръсти потърси мястото, където бе спрял да чете, и продължи.
Часовникът на кулата удари десет.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Детската царица
Ликът на Детската царица накара Атрею да онемее.
Той я гледаше втренчено и просто не знаеше как да започне и какво да прави. Често се бе опитвал да си представи този момент, стъкмявал беше подходящи думи, но сега всичко бе изчезнало от главата му.
Накрая тя му се усмихна и проговори с такъв тих и нежен глас, сякаш малко пиленце чуруликаше насън:
— Ти се върна от дългото си пътешествие, Атрею?
— Да — промълви Атрею и сведе глава.
— Посивяла е хубавата ти мантия — продължи тя след кратко мълчание, — посивяла е и косата ти, а кожата ти се е вкоравила като камък, ала всичко пак ще стане както си е било, дори още по-хубаво. Ще видиш.
Атрею бе занемял, сякаш някой го бе стиснал за гърлото. Той само кимна едва забележимо с глава. После чу нежния глас да казва:
— Ти изпълни моята заръка…
Атрею не знаеше дали тези думи не бяха отправени като въпрос. Не смееше да погледне нагоре, за да види изражението й. Бавно посегна към верижката със златния амулет и го свали от врата си. Без да вдигне очи, той протегна ръка към Детската царица, за да й го даде. Опита се да приклекне на едно коляно, както правеха пратениците в преданията и песните, които бе чувал из становете на своята родина, но раненият му крак не издържа и той падна в нозете на Детската царица, като остана да лежи с лице към земята.
Тя се наведе, вдигна Златин и докато прокарваше верижката през белите си пръсти, каза:
— Ти добре изпълни задачата си. Доволна съм от теб.