Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Тук горе не можеше да вирее никакво живо същество освен няколкото огромни ледени канари, ако изобщо те могат да се причислят към живите същества, защото се движеха невъобразимо бавно и им бяха нужни години, за да направят една-единствена крачка, и столетия — за малка разходка. Оттук става ясно, че те можеха да общуват само помежду си и нямаха ни най-малка представа за съществуването на останалия фантазийски свят, а се смятаха за единствените живи същества във вселената.
Сега те слисано се бяха вторачили в онази микроскопична точица, която, движейки се по лъкатушещи пътеки, по почти недостъпни скални издатини, стърчащи от блесналите в ледена премяна отвесни стени, по островръхи зъбери, през дълбоки клисури и проломи, все повече се приближаваше до върха.
Това беше стъклената носилка, в която лежеше Детската царица, обкръжена от своите четири невидими сили. Тя едва се открояваше на фона на местността, защото стъклото беше като прозрачно парче лед, а бялата одежда и косите на Детската царица почти не се различаваха от снега наоколо.
Отдавна бе тръгнала на път, отминали бяха много дни и нощи, прекарани в дъжд и под лъчите на палещото слънце, в мрак и на лунна светлина. Четирите сили продължаваха да я носят, както им бе заповядала, където им видят очите. За нея нямаше поносими и непоносими неща, също както по-рано еднакво бе зачитала всичко в своето царство — мрака и светлината, красотата и грозотата. Тя беше готова да понесе всичко, защото Старецът от Странстващия хълм можеше да е навсякъде и никъде.
Въпреки това изборът на пътя, по който вървяха четирите й невидими сили, не беше съвсем случаен. Все по-често Нищото, което бе погълнало вече цели страни, им оставяше само една-единствена пътека, по която да продължат. Понякога това беше мост, възвишение или врата, през която едва можеха да се промъкнат, понякога силите трябваше да пренесат носилката със смъртно болната дори по вълните на някое езеро или проток, защото за тях нямаше значение, дали ходят по земя или по вода.
И така накрая те попаднаха сред скования в лед свят на високата Планина на съдбата и продължиха неуморно да се изкачват. Те щяха да носят господарката все така нагоре, докато тя не им наредеше противното… Но тя лежеше сред възглавниците си, затворила очи, и не помръдваше. Отдавна вече лежеше така. И последните изговорени от нея думи бяха „където ви видят очите“ — така бе заповядала, когато напускаха Кулата от слонова кост.
Сега носилката се движеше сред дълбок скалист пролом, врязан между две отвесни каменни стени, разстоянието между които беше точно колкото да мине. Земята беше покрита с пухкав сняг, дълбок може би метър, но невидимите носачи не затъваха и не оставяха дори и следа. В дъното на този скален процеп беше много тъмно, защото дневната светлина беше като тясна ивица високо в небето. Пътят водеше постепенно нагоре и колкото по-високо се изкачваше носилката, толкова повече се приближаваше ивицата дневна светлина. После съвсем неочаквано каменните стени се разтвориха и се разкри гледка към една широка равнина, която искреше цялата в бяло. Това беше най-високото място, защото Планината на съдбата не завършваше с връх, както повечето планини, а с едно безкрайно плато.
Сега обаче насред тази равнина съвсем ненадейно се образува малък странен хълм. Той беше доста тесен и висок, наподобяваше Кулата от слонова кост, но блестеше в синьо. Състоеше се от много зъбери с причудлива форма, които се извисяваха към небето като безброй грамадни ледени висулки, обърнати нагоре. По средата на този малък хълм беше подпряно върху остриетата на три такива игли яйце с големината на къща.
В полукръг около яйцето и зад него стърчаха нагоре още по-високи сини зъбери, напомнящи тръбите на грамаден орган, и образуваха същински връх. Голямото яйце имаше кръгъл отвор, който приличаше на врата или прозорец. И ето че на този отвор се показа едно лице, което бе обърнато към носилката.
Сякаш почувствала това, Детската царица отвори очи и погледна към него.
— Спрете! — каза тихо тя.
Невидимите сили спряха.
Детската царица се надигна.
— Това е той — продължи тя. — Последната част от пътя до него трябва да извървя сама. Чакайте ме тук каквото и да се случи.
Лицето бе изчезнало от кръглия отвор на яйцето.
Детската царица слезе от носилката и тръгна по широката снежна равнина. Трудно се придвижваше, защото беше боса, а снегът беше покрит с ледена кора. При всяка крачка тя пропадаше и острите като стъкло ръбове се врязваха в нежните й крака. Леденият вятър развяваше бялата й коса и одежда.
Най-сетне тя достигна синия хълм и се изправи пред гладките като стъкло зъбери.