Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Атрею се бе предал.
После усети и нещо друго — Нищото! Изглежда, беше много близо. Той отново почувства страшната му притегателна сила, чак свят му се зави. Изправи се и стенейки, започна да дърпа крака си, но зъбите не го пускаха.
И в случая това беше късметът му. Защото, ако зъбите на Гморк не го държаха тъй здраво, Фухур въпреки всичко щеше да дойде твърде късно.
Изведнъж Атрею чу от небето над себе си звънливия глас на Дракона на щастието:
— Атрею! Тук ли си, Атрею?
— Фухур! — извика Атрею. След това сложи пред устата двете си ръце като фуния и изкрещя нагоре: — Тук съм, Фухур! Фухур! Помогни ми! Тук съм!
И продължи все така да крещи.
После видя как бялото, виещо се като пламък тяло на Фухур се приближава, просичайки подобно светкавица малкото гаснещо късче небе, първоначално много далече и високо горе, после значително по-близо. Атрею крещеше ли, крещеше, а Драконът на щастието му отговаряше със звънкия си като камбана глас. Накрая летящият горе съзря приятеля си на земята, захвърлен като нищожно бръмбарче в тъмната дупка.
Фухур започна да се приземява, но задният двор беше тесен, вече беше почти нощ и той бутна при спускането си един от островърхите покриви. Гредите се сринаха с гръм и трясък. Остра болка проряза Фухур, на едно място той бе одрал тялото си и сега там зееше дълбока рана. Този път не успя да се приземи елегантно както обикновено, а падна в двора и се строполи на мократа мръсна земя до Атрею и мъртвия Гморк.
Отърси се като куче, което излиза от водата, кихна и рече:
— Най-сетне! Значи тук си бил! Тъкмо навреме идвам.
Атрею не каза нищо. Той уви ръцете си около шията на Фухур и зарови лице в сребърнобялата му грива.
— Ела! — подкани го Фухур. — Седни на гърба ми! Нямаме време за губене.
Атрею само поклати глава. Едва сега Фухур забеляза, че кракът му е в устата на вълколака.
— Веднага ще го освободим — каза той и завъртя рубиненочервените си очи. — Не се тревожи!
Той хвана с двете си лапи челюстите на Гморк и се опита да ги отвори. Зъбите обаче не помръднаха нито на милиметър.
Фухур пъшкаше и фучеше от напрежение, но нищо не помагаше. И сигурно нямаше да успее да освободи малкия си приятел, ако съдбата не му се бе притекла на помощ. Но Драконите на щастието имат късмет, а с тях и всички, които те обичат.
Когато Фухур спря изтощен и се наведе над главата на Гморк, за да види в тъмнината по-добре какво може да се направи, амулетът на Детската царица, който висеше на врата му, докосна челото на мъртвия върколак. И в този момент устата се разтвори и пусна крака на Атрею.
— Хей! — извика Фухур. — Видя ли?
Атрею не отговори.
— Какво става с теб? — попита Фухур. — Къде си, Атрею?
Той заопипва в тъмата, за да намери приятеля си, но него вече го нямаше. И докато се опитваше да пробие нощния мрак с нажежените си до червено очи, самият той усети онова, което бе отвлякло току-що освободения Атрею. Но Златин го пазеше от злото.
Напразно се съпротивляваше Атрею. Неговата воля беше нищожна в сравнение с тази могъща стихия. Той удряше с ръце, бореше се, риташе, но тялото не се подчиняваше на него, а на онази непреодолима притегателна сила. Само няколко крачки го деляха от пълното унищожение.
В този момент Фухур връхлетя върху него като лъкатушеща бяла светкавица, грабна го за дългия синкавочерен перчем, вдигна го нагоре и отфуча в черното нощно небе.
Часовникът на кулата удари девет.
Никой от двамата — нито Фухур, нито Атрею — не можеше после да каже колко дълго са летели през тази непрогледна тъмнина и дали тя е била само нощ. Може би за тях времето бе спряло да тече и те висяха, без да помръднат в безкрайния мрак. Това беше най-дългата нощ в живота не само на Атрею, но и на Фухур, а той беше много, много по-стар.
Ала и най-дългата и непрогледна нощ все някога има край. И когато бледата утрин започна да просветлява, двамата видяха далече на хоризонта Кулата от слонова кост.
Тук не може да не спрем за момент и да обясним една особеност на фантазийската география. Там земите и моретата, планините и реките не стоят на едно и също място както в света на хората. Затова е почти невъзможно да се начертае географска карта на Фантазия. Там никога не можеш със сигурност да кажеш кои страни граничат една с друга. Дори и посоките на света се сменят в зависимост от местността, в която се намираш в момента. Във всяко кътче на Фантазия лятото и зимата, денят и нощта си имат свои закони. Може, идвайки от някоя нажежена от слънцето пустиня, изведнъж да попаднеш в снежни арктически полета. В този свят разстоянията нямат външно измерение, а думи като „близо“ или „далече“ притежават съвсем друго значение. Всичко зависи от душевното състояние и волята на онзи, който е на път. Тъй като Фантазия няма граници, центърът й може да е навсякъде — или по-точно казано, той е еднакво близо и далече от всяка точка. Колко време е нужно да се стигне до него, зависи само от този, който иска да отиде там. А центърът на Фантазия, нейното сърце е Кулата от слонова кост.