Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
За свое учудване Атрею се намери върху гърба на Дракона на щастието. Не можа да се сети как е попаднал там. Спомняше си само, че Фухур го бе дръпнал нагоре за косата. Когато, треперейки от студ, се сгуши в мантията си, която плющеше отзад, той забеляза, че тя е загубила цвета си и е посивяла. Същото бе станало с кожата и косата му. И докато утрото просветляваше, видя, че и при Фухур нещата не бяха по-различни. Драконът приличаше вече само на сива ивица мъгла и беше също така призрачен като нея. И двамата бяха попаднали твърде близо до Нищото.
— Атрею, мой малки господарю — чу той тихо гласа на дракона, — боли ли те много раната?
— Не — отвърна Атрею, — вече нищо не чувствам.
— Температура ли имаш?
— Не, Фухур, мисля, че нямам. Защо питаш?
— Усетих, че трепериш — отвърна драконът. — Какво ли би могло да накара Атрею да трепери в този час?
Атрею помълча малко, преди да отговори:
— Скоро ще стигнем и тогава ще трябва да кажа на Детската царица, че няма спасение. От всичко, което трябваше да направя, то ще бъде най-трудното.
— Да — каза Фухур още по-тихо, — вярно е.
Те продължиха да летят мълчаливо към Кулата от слонова кост.
След известно време драконът заговори отново:
— Ти виждал ли си я някога, Атрею?
— Кого?
— Детската царица, или по-точно Златооката повелителка на желанията. Защото така трябва да се обърнеш към нея, когато коленичиш в краката й.
— Не, никога не съм я виждал.
— А аз съм я виждал. Беше много отдавна. Прадядо ти тогава е бил невръстно дете. А пък аз все още бях малък палавник, който се гмуркаше из облаците и в главата си нямаше нищо друго, освен щуротии. Една нощ се опитах да сваля Луната от небето, където тя светеше голяма и кръгла. Както вече казах, нямах никаква представа за света. Когато накрая се спуснах разочарован към земята, попаднах съвсем близо до Кулата от слонова кост. Тази нощ Магнолиевият павилион бе разтворил широко листата на своя цвят и в средата аз видях да седи Детската царица. Тя ми хвърли един поглед, един-единствен, но как да ти кажа — от тази нощ аз станах съвсем друг.
— Как изглежда тя?
— Като малко момиченце. Но е много по-възрастна и от най-старите жители на Фантазия. По-точно казано, тя няма възраст.
— Но тя е тежко болна — рече Атрею, — не трябва ли предпазливо да я подготвя за края на всички надежди?
Фухур поклати глава:
— Не, тя веднага ще прозре, че се опитваш да я утешиш. Ти трябва да й кажеш истината.
— Дори и да умре от нея? — попита Атрею.
— Не вярвам да се стигне дотам — рече Фухур.
— Знам, ти си Дракон на щастието — отвърна Атрею.
После отново дълго летяха мълчаливо.
Накрая те за трети път подхванаха разговора. Този път мълчанието наруши Атрею:
— Искам да те питам още нещо, Фухур.
— Питай!
— Коя е тя?
— Какво искаш да кажеш?
— Златин има власт над всички живи същества във Фантазия, независимо от това дали са, творения на светлината или на мрака. Той има власт и над теб, и над мен. И въпреки това Детската царица никога не е управлявала. Сякаш изобщо я няма, а е навсякъде. Тя като нас ли е?
— Не, не е като нас — каза Фухур. — Не е творение на Фантазия. Всички ние съществуваме само защото тя е на този свят, но тя е нещо друго.
— Да не би тогава — поколеба се Атрею да изговори въпроса си — тя да е нещо като представител на човешкия род?
— Не — рече Фухур. — Тя не е като хората.
— Ами щом е така — повтори Атрею, — коя е тя?
Едва след дълго мълчание Фухур отговори:
— Никой във Фантазия не знае и никой не може да знае. Това е най-голямата тайна на нашия свят. Чух веднъж един мъдрец да казва, че онзи, който успее да я разгадае, е обречен на гибел. Не знам какво е имал предвид. Нищо повече не мога да ти кажа.
— Ами сега? — рече Атрею. — Нима тя и всички ние ще умрем, без да сме узнали тайната й?