Приказка без край

Когато Детската царица най-сетне вдигна очи, лицето й бе променило изражението си. Атрею едва не се уплаши от величието и строгостта на погледа й. И той се сети къде бе виждал вече това изражение — при сфинксовете!

— Остава ми още едно средство — каза тя, — но аз не обичам да го използвам. Дано той не ме принуди.

— Какво средство? — попита Атрею шепнешком.

— Независимо дали го знае или не, той вече принадлежи към Приказката без край. Сега не бива, а и не може да се отказва. Даде ми обещание и трябва да го спази. И все пак аз няма да успея сама.

— Кой в цяла Фантазия — извика Атрею — може това, което и ти не си в състояние да направиш?

— Само един — отвърна тя. — Ако пожелае. Старецът от Странстващия хълм.

Атрею погледна Детската царица много учудено.

— Старецът от Странстващия хълм ли? — повтори той, като наблягаше на всяка дума. — Нима искаш да кажеш, че той съществува?

— Съмняваш ли се?

— Старите хора от нашите станове разказват за него на малките деца, когато не слушат и се държат лошо. Говорят, че записвал в книгата си всичко, което човек е направил или е пропуснал да направи, дори и онова, което мисли и чувства, и че в зависимост от случая то оставало там като хубава или лоша приказка. Докато бях малък, и аз вярвах в това, но после почнах да мисля, че са само бабини деветини, с които плашат децата.

— Знае ли някой как стоят нещата с бабините деветини? — каза тя с усмивка.

— Ти значи го познаваш — продължи да разпитва Атрею. — Виждала ли си го?

Детската царица поклати глава.

— Ако го намеря, ще се срещнем за пръв път.

— Старите хора у нас разказват също — продължи Атрею, — че никога не се знае къде точно се намира хълмът на Стареца. Той винаги се появявал съвсем неочаквано ту тук, ту там, можело да го срещнем само случайно или ако повели съдбата.

— Да — отговори Детската царица, — Старецът от Странстващия хълм не можеш да го търсиш, а само да го намериш.

— Дори и ти ли? — попита Атрею.

— Да, дори и аз — рече тя.

— Ами ако не го намериш?

— Ако го има, ще го намеря — добави тя със загадъчна усмивка. — А ако го намеря, значи го има.

Атрею не разбра отговора. Той попита колебливо:

— И той ли е като теб?

— И той е като мен — отвърна тя, — защото във всяко отношение е моята противоположност.

Атрею разбра, че по този начин няма да научи нищо. Безпокоеше го и нещо друго:

— Ти си тежко болна, Златоока повелителко на желанията — каза едва ли не строго той, — и сама не ще стигнеш далече. Доколкото виждам, всички слуги и свитата са те напуснали. Фухур и аз ще те съпроводим където пожелаеш, но честно казано, не зная дали Фухур има достатъчно сили. А и моят крак — е, ти видя сама, че вече не ме държи.

— Благодаря, Атрею — отвърна тя, — благодаря ти за предложението, то е израз на смелост и вярност. Но аз не мисля да ви вземам със себе си. Стареца от Странстващия хълм можеш да намериш единствено когато си сам. А и Фухур вече не е там, където го остави. Сега той се намира на място, където ще оздравеят всичките му рани и напълно ще се възстановят силите му. И ти, Атрею, скоро ще бъдеш на същото място.