Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Този път Фухур замълча, но около устата му, наподобяваща лъвска муцуна, се прокрадна усмивка, сякаш искаше да каже: „Дотам няма да се стигне.“
Повече те не говориха.
Скоро след това прелетяха над покрайнините на Лабиринта — онази равнина С лехи от цветя, храсти и преплитащи се алеи, която образуваше широк пояс около Кулата от слонова кост. За свой ужас установиха, че и тук Нищото се бе заело да опустошава. Всъщност сега-засега това бяха само сравнително малки места, пръснати из Лабиринта, но ги имаше навсякъде. Останалите между тях лехи от цветя и цъфнали храсти бяха загубили пищните си цветове и сивееха и линееха. Малките изящни дръвчета протягаха голи криви клони към дракона и ездача му, сякаш се молеха за помощ. Зелените и пъстри по-рано полянки бяха посърнали и към пришълците се носеше лек мирис на мухъл и гнило. Единствените багри, които все още пъстрееха, бяха тези на набъбналите грамадни гъби и на изродените, ярко оцветени отровни цветя, приличащи по-скоро на изчадия на безумието и покварата. Макар обхванато от гърчове и безсилие, сърцето на Фантазия все още се съпротивляваше срещу окончателното унищожение, което го обсаждаше и разяждаше от всички страни.
Но в центъра Кулата от слонова кост приказно блестеше в бялата си девствена премяна.
Фухур не се приземи с Атрею на долните тераси, предвидени за пристигащите летящи пратеници. Чувстваше, че нито той, нито Атрею ще намерят сили да се изкачат оттам по дългата спираловидна главна улица, която водеше до върха на кулата. Струваше му се също, че положението позволява да се пренебрегнат всички предписания и етикецията. Той реши да направи аварийно кацане. Профуча покрай еркери, мостове и балюстради от слонова кост, като успя в последния момент да открие най-високата част от главната улица — там, където тя свършваше пред самия дворец, — спусна се, плъзна се нагоре, няколко пъти се превъртя и накрая спря с опашката напред.
Атрею, който се държеше с две ръце за врата на Фухур, се изправи и се огледа на всички страни. Той очакваше, че някой ще го посрещне, надяваше се да види поне свита дворцови пазачи, които да го попитат кой е и какво търси тук… Но надлъж и шир не се виждаше никой. Сияйните бели сгради наоколо бяха сякаш запустели.
„Всички са избягали! — мина му през ума. — Оставили са Детската царица сама. Или тя вече не е…“
— Атрею — прошепна Фухур, — трябва да й върнеш Съкровището.
Той свали от врата си златната верижка. Тя падна на земята.
Атрею скочи от гърба на Фухур… и се свлече на улицата. Бе забравил за раната. Както лежеше, се пресегна към амулета и го сложи на врата си. После се изправи с мъка, като се подпираше на дракона.
— Накъде да тръгна, Фухур? — попита той.
Но Драконът на щастието нищо не отговори. Лежеше като мъртъв.
Главната улица завършваше пред висока кръгла бяла стена. Насреща й бе отворила широко крила голяма врата, украсена с прекрасна резба.
Атрею закуцука натам, опря се на вратата и видя, че зад нея започва широко снежнобяло стълбище, което му се стори, че води към небето. Той започна да се изкачва. Понякога спираше, за да събере сили. Капки кръв оставаха след него по белите стълби.
Най-сетне стигна горе и пред очите му се откри дълъг балкон. Продължи, залитайки, по него, като се хващаше за колоните. После мина през един двор с водоскоци и фонтани. Очите му вече се замъгляваха. Придвижваше се със сетни сили като в кошмарен сън. Стигна до втора, по-малка врата, след това трябваше да се изкачи по висока, но този път тясна стълба и попадна в градина, където всичко — дървета, цветя и животни — беше резба от слонова кост, пропълзя на ръце и крака по няколко извити моста без парапет, които водеха към трета врата, най-малката от всички. Легнал по корем, той продължи да се придвижва с ръце, после бавно вдигна поглед и видя един блестящ като огледало грамаден конус от слонова кост, на чийто връх сияеше белият Магнолиев павилион. Нагоре не водеше нито път, нито стълба.
Атрею отпусна глава върху ръцете си.
Надали някой, който се е добрал или тепърва ще се добере дотам, ще може да каже как е изминал тази последна част от пътя. Тази част от пътя всекиму бива подарявана.
Изведнъж Атрею се озова пред вратата, която водеше към павилиона. Той пристъпи… и ето че застана лице срещу лице със Златооката повелителка на желанията.
Подпряна с много възглавници, тя седеше на кръгло канапе в средата на кулата с форма на магнолиев цвят и го гледаше. Имаше извънредно нежен и изящен вид. Че е много болна, Атрею разбра от бледото й лице, което беше почти прозрачно. Нейните очи с формата на бадеми блестяха като тъмно злато. Не издаваха нито загриженост, нито безпокойство. Тя се усмихваше. Слабата й, дребна фигурка беше покрита с широка копринена одежда, която беше толкова бяла, че в сравнение с нея дори и листата на магнолиевия цвят тъмнееха. На вид беше неописуемо красиво малко момиченце, на възраст не повече от десет години, но добре сресаната й дълга коса, която падаше върху раменете, гърба и канапенцето, беше бяла като сняг.