Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
Намигна им съзаклятнически и излезе от килията.
— Разбра ли какво искаше да ни каже? — попита Изабела.
— Не, но умирам от глад. Откога не сме хапвали такива хубави неща!
Двете се нахвърлиха върху храната, уверявайки се една друга, че никога не са яли нещо толкова вкусно. Ометоха всичко до последната трохичка.
— Гундрам очевидно не е чак толкова лош — отбеляза доволно Матилда. — Поне няма да ни остави да умрем от глад.
— Може би си права, но аз не мога да се омъжа за него. Толкова е груб, дори жесток.
— Всички рицари са такива! — обясни Матилда. — Как иначе ще ходят на война и ще се бият?
— Ох, не знам какво да правя!
— Какво има да мислиш? Дай му думата си и ще сме свободни.
— Знаеш ли, сънувах странен сън и в него Гундрам беше олицетворение на злото.
— Сънищата са глупост! В този затвор човек сънува кошмари.
— Нека преспим още веднъж и ще реша. Още не мога да преодолея себе си.
— Не се бори още дълго с гордостта си — въздъхна Матилда, защото ще пукнем в тази дупка!
Изабела я прегърна с обич. Обилната вечеря ги бе направила сънливи.
— Колко поетично го каза: Соколът чака повика на совата. Не очаквах такова нещо от прост слуга.
— Права си — промърмори Матилда, — но поети има дори в затвора. Какво ли искаше да каже с думите, че соколът ще разтвори крилете си, щом чуе вика на совата?
Ала Изабела вече спеше и дишаше дълбоко и спокойно.
Патрик изчака, докато старият надзирател заспа. Преди това бяха разговаряли дълго и Алберт изпи всичкото вино, донесено от момъка. Сега лежеше на сламеника си и хъркаше оглушително.
Патрик се промъкна през тайния тунел, който започваше от затвора на замъка и свършваше в скалите. Сигурно го бяха изкопали преди много години като последно спасение за бягащите селяни. А сега щяха да спасят принцесата! Мартин има да се чуди!
Патрик стигна безпрепятствено до скритата полянка, където чакаше конят му. Метна се на гърба му и препусна като вихър към гората.
7.
Дълбока нощ обгръщаше замъка, когато старият ключ изскърца в ключалката на вратата на затвора.
Изабела се надигна от коравия нар и се огледа сънено. Под трепкащата светлина на факлата позна момчето, което от вчера им носеше яденето. След него вървеше непознат мъж. Матилда също се събуди и зяпна ужасено към вратата. Късните „гости“ не предвещаваха нищо добро.
— Тук е — пошепна Патрик и се опита да освети помещението с факлата.
— Елате, Изабела — проговори спокойно другият мъж.
— Кой сте вие? — попита страхливо тя.
— Искам да ви помогна, но не бива да вдигате шум.
— Защо искате да ми помогнете? И защо не казвате името си? Няма да се помръдна от мястото си! Ако направите още една крачка към мен, ще пищя!
— Доколкото си спомням, ти ми каза, че принцесата била мила и добра? — обърна се Рудолф към пажа си.
Матилда застана решително пред господарката си.
— Аз ще я защитавам с живота си! — извика възбудено тя.
— О, тук имало още една! — учуди се Рудолф. — Защо премълча, че дамите са две, Патрик? В каква каша ме забърка?
— Това е камериерката — обясни смутено Патрик.
— По дяволите! Не можем да я оставим сама тук, защото с крясъците си ще вдигне на крак целия замък.
— Точно така, освен това няма да ви позволя да докоснете господарката ми. — Матилда вирна брадичка. При вида на крехката фигура, изправена върху леглото само по тънка долна риза, с гневно святкащи очи, Рудолф беше готов да избухне в смях.
— Виж ти! Малка дива котка, но сладка — отбеляза той и вдигна рамене. — Добре, ще се наложи да вземем и нея.
— О, небеса! Дали ще се справим? — попита със съмнение Патрик. — Не знаете ли, че където се съберат повече жени, непременно избухват караници?
— Ти пък какво разбираш от жени, хлапе? — укори го добродушно Рудолф.
Матилда се вкопчи в Изабела, Изабела прегърна Матилда.
— Нищо няма да ни раздели — пошепна през сълзи Матилда.
— Хайде, дами, облечете се, ще направим малка разходка. Патрик, иди да видиш дали въздухът е чист.
Момчето изчезна в тунела, но Рудолф не се помръдна от мястото си.
— Не можете да останете при нас, докато се обличаме — изсъска гневно Изабела.
— За съжаление сега нямаме време да обсъждаме правилата на приличието. Освен това предпочитам да запазя главата си, отколкото да зяпам дами по долни ризи. Бързо, увийте се в наметките и тръгвайте! Ще излезем през таен тунел, но трябва да пазите абсолютна тишина.
— Баща ми ли ви изпраща? — попита с надежда Изабела, докато се обличаше трескаво.