През дебрите на Балкана

— Не.

— Тогава трябва да положите ръцете на гърдите му и да го обърнете с лице към Мека!

— А не знаеш ли, че човек се омърсява, като докосва труп?

— Ами вие вече сте се омърсили, защото седите с него в една и съща стая. Изобщо не е необходимо да докосвате мъртвеца. Прережете ремъците му и го пипайте само с кърпа. Ето, аз имам носна кърпа. Да го направя ли вместо вас?

— Много си загрижен за душата му!

— Напротив, само за моята. Привърженик съм на учението и ордена Мердифах и правя това, което повелява дългът на истинския правоверен.

— Прави каквото искаш!

Той извади ножа си. Два разреза — и ръцете и краката ми бяха свободни. После той уви дясната си ръка в кърпата, за да не влиза в непосредствен допир с мнимия труп, кръстоса ръцете ми, а после ме обърна така, че да съм с лице на изток.

Тъй като това беше и посоката, в която се намираха останалите присъстващи, сега ми беше по-лесно отпреди да ги наблюдавам.

— Така! — каза той, хвърляйки измърсената вече кърпа. — Сега душата ми е удовлетворена и мога да седна да ям.

Той излезе вън, при коня си, а мъжете зашушукаха помежду си, докато той се върна и седна при тях с хляба и месото.

— Не е много — каза той, — но ще си го разделим.

— Яж си спокойно. Ние сме сити — каза исмиланецът. — Същевременно би могъл да ни кажеш кой си всъщност и какво те води в Гюмюрджина.

— Ще узнаете. Но аз съм гост, а вие сте дошли тук преди мен. Затова първо аз трябва да узная при кого съм попаднал.

— При добри приятели, за което сигурно вече съдиш по отличителния знак.

— Не се и съмнявам. Иначе лошо ви се пишеше!

— Защо?

— Защото е опасно да съм враг на някого.

— Наистина ли? — засмя се ковачът на оръжие. — Толкова ли си опасен и страшен?

— Да! — отговори Халеф сериозно.

— Мислиш се за великан ли?

— Не, но досега не съм се страхувал от нито един враг. Понеже вие все пак сте приятели, няма защо да се страхувате от мен.

В отговор се чу гръмък смях, а някой каза:

— О, в никакъв случай няма да се страхуваме от теб.

— Тогава ми кажете, кои сте?

— Аз съм селянин от Кабач, а такива са и останалите присъстващи. А ти?

— Моята родина е Кюрдистан. Ловец съм на мечки.

Получи се малка пауза, после отново всички избухнаха в смях.

— Защо се смеете? — попита той най-сериозно. — Вече за втори път се смеете така. В присъствието на мъртвец на истинския правоверен подобава най-голяма сериозност.

— Нима е възможно? Ти наистина ли си ловец на мечки?

Смехът избухна отново.

— Че защо да не съм? — попита Халеф.

— Но ти си дребен като джудже. Мечката ще те глътне още щом те види и пак няма да може да се засити. За да утоли глада си, са й необходими десет души с твоя ръст.

— По-скоро куршумът ми ще я изяде, а не тя мен!

— Ловът на мечки твоя професия ли е?

— Да. Имах две лели, които много обичах. Едната беше сестра на баща ми, а другата на майка ми. И двете ги изяде една мечка. Тогава се заклех да отмъстя на мечките и тръгнах да ги избивам, където и да ги срещна.