Черният Олшански замък

— Ясно, ти отговаряш за студентите. Нали и те са пройдохи като теб.

— Ний ще преми-инем… „Ний двадесет ще бъдем тук на брой и трийсет ученика ще наемем — припяваше си той. — Разкопките на цялата Европа очакват нашия… лизгар.“ А тук се отнася до селище от ранното Средновековие.

— Стася Речиц ни е началничка — почти шепнешком продума „дебеланата“ Валя Волат. — Тя ей сега ще дойде.

Речиц ли? Познавах това име от някои публикации, но лично не бях я виждал. Била добра специалиста.

— Ето… идат — обади се русолявата, чипоноса, пъргава Таня Салей. — С кого ли е?

— С дядо Мултан — отвърна Тереза.

По някогашния път за селището вървяха двама души. Вероятно е бил висок някога, а сега бе малко приведен, така че ръцете му висяха. До него леко стъпваше жена със синя рокля и със същата синя забрадка на главата.

— Добър ви ден — каза старецът. — Казвам се Мултан.

— Станислава Речиц.

— Антон Космич.

— Същият ли?

— Оказва се, че съм същият. А вие същата ли сте?

— Е, ако сте забелязали някъде името ми — същата съм.

Сега можех да ги огледам по-добре. Старецът имаше ясносини, неизбелели очи, прошарена рошава коса, провиснали мустаци, доста небрежно обръсната брадичка, носът му бе дебел, а устните усмихнати иронично.

При това мечешко лице той говореше ту с тънко тенорче, ту с дрезгав бас и току променяше старешката си сериозност с някаква суетливост, като че все не можеше да забрави каква луда глава е бил на младини. Мъчеше се и понякога успяваше, но не можеше напълно.

Жената или в същност девойката — впечатлението беше двояко — изглеждаше двадесет и пет годишна. Бе с десет години и нещо по-млада от мен. Ръцете й бяха още тънки с остри лакътчета, но гърдите й развити и краката дълги, мускулести. Сигурно обичаше да върви пеш. Движенията й бяха точни, красиви. Лицето и гласът й — приятни, меки.

И бе червенокоса. Но не с онзи портокалов, безцветен червен цвят, който се среща най-често, а с цвят на тъмночервено дърво, което винаги прелива в златисто. Кожата й бе чиста, без лунички, млечнобяла, без синкав оттенък, толкова характерен за кожата на червенокосите. Никакъв грим, пък и нали е ненужен в полето, на вятъра и слънцето. Затова бяха учудващи естествено черните вежди и ресници в контраст с големите й, дълбоки синьозелени очи.

„Стига си зяпал, Космич. Тази лъжица не е за твоята уста. И по-хубави си виждал.“

— Влезте за малко при нас — посочи палатката тя.

В палатката бе много чисто и уютно. Четири застлани легла, четири спални чувала върху възглавницата, елхова клонка във вазичка, брезентът на пода посипан с пресен зелен саз.

— У вас да не е Връбница?

— У нас винаги е Връбница.

Почти веднага забелязах страстта й към реда, а по-късно, когато се опознахме по-добре, и слабостта й към оригинални ценни и красиви вещи. При това — евтини. Тя поръчваше например на местния грънчар точно копие на някоя стара кана, гърне, паница. С подобна глазура. Просто за красота.